ери назад!) Пол Симоне, старшият на групата им в първите курсове на Астрошколата, обичаше да се шегува, че конкистадорите са френско изобретение, понеже са творческо развитие на парижката Айфелова кула. Камен крачеше по извитите стълбички нагоре и нагоре, улисан в спомени. Спомените за Земята, за подготвителните лагери, после отлитането в Астрошколата. Тренировките, изпитите.
Идването на Ерика.
От всички жени с къси — (астронавтска прическа) — коси Ерика изглеждаше най-грациозно.
Не помнеше как се сближиха. Смътно се сещаше и за първата целувка — май си я открадна, докато й помагаше да свали шлема след тренирането на аварийно кацане и оцеляване в криогенния ад на ледените клисури на Европа.
Колко нелепо — хубавите първи моменти от една връзка бледнеят в паметта, също както и свадите — сякаш са едно и също! Глупаво, ах, колко глупаво. Нечестно.
Заболяха го прасците, спря да си почине. Все пак и псевдогравитацията, причинена от постоянното ускоряване на звездолета, беше двайсет и пет процента над стандартната земна — само и само да се скъси времето на полета. Скъсяваше се предимно бордовото време, независимите часовници няма как да отчетат по-малко от двайсет и три години и четири-пет месеца. Поне докато някой не изобрети как да се лети по- бързо от светлината. Или конструира такива телепортали, които да не разрушават екзотермично всяка структура с информационно съдържание…
Камен се плесна по челото и с мъка се сдържа да не заблъска главата си с юмрук. Времепортал му трябваше сега, не телепортал! Да се върне назад в онази минута, в която отвърна грубо на разстроената си любима, а когато тя повиши глас, той замахна, за да спре, както му се стори уместно за мига, истеричния й изблик…
Никога няма повече и да си помисля да я ударя — закле се отчаяно. Не защото може да ми сплеска главата в отговор. А защото е гадно, гадно, гадно да посегнеш срещу този, когото обичаш…
Само че се случва. Слаба е човешката природа. Сприхава.
Дано ми е обица на ухото. Никога повече да не се държа грубо с любовта. А ако го направя пак… ами да ми размаже черепа — пада ми се!…
Изкачването сякаш траеше безкрайно.
Осветлението в командния модул се различаваше — бе по-жълтеникаво, имитация на слънчевия спектър. Камен не се криеше, но гледаше да стъпва по-тихо. Успешно се добра до медицинския отсек.
Едната от екстрите, предлагани от Агенцията, бе машината за корекция на паметта. Може да си запишеш някое изживяване и да си го пускаш като диск с филм, да го вкусиш отново, пълноцветно, пълносочно и пълноблагоухано. Стига да не прекаляваш — но предпазителите в машината така или иначе няма да ти го позволят. А може да премахнеш отегчителните спомени от самотните вахти, когато партньорът ти е замръзнал насред своята безкрайна секунда в служебния хибернатор. При това заличаването на спомена е толкова фино, че няма да забравиш прочетена по време на същата досадна вахта книга — само трябва да пипнеш настройките. А то е лесно — машината сама те пита…
— Потвърждавате ли подлагане на корекция на паметта? — с безличен сив и плосък глас, който не предизвиква никакви чувства, нито добри, нито лоши. Не е неприятен този глас. Просто не гали ухото като тембъра на Ерика…
— Потвърждавам — пресипнало отговори Камен.
Усети докосвания по главата си — манипулаторите деликатно обръсваха слепоочията му там, където щяха да легнат вендузите на психосондите. Машината попита пак:
— Каква корекция на паметта желаете?
Глас, лишен от живот. Неподвластен и на смърт. Просто стои встрани от тези понятия — живот, смърт…
Гласът на Ерика е жив. И може да замлъкне в смъртта.
— Искам… да забравя — по-твърдо и високо рече той.
— Кое именно?
Камен за миг се замисли как точно да се изрази, така че да не стане грешка.
Машините грешат само когато дадеш погрешно формулирана задача.
1.4
— Добър ден, курсант Иванов.
— Добър ден, главен инструктор.
— Взехте ли решение относно мисията, която Агенцията ви предлага?
— Почти, инструктор. Преди това имам няколко въпроса.
— Слушам ви.
— След края на полета…
— Предвид квалификацията ви, двамата с Ерика вероятно ще се включите в корпуса на космонавтите на новия си свят. И изгледите, че ще живеете заедно дълго и щастливо, са повече от сериозни.
— Няма да сме истинско семейство.
— Разбирам резкия ви тон, но, млади ми господине, четирийсет на сто от двойките в новите светове страдат от стерилитет по неизвестни за науката причини. Затова е измислен терминът „фертилен шок от преместването под нова звезда“. И заради това са конструирани изкуствените натални репликатори, в които може да се възпроизведе процесът на зачеване и износване на дете, докато колонистите не се адаптират в течение на поколения към новия си свят и слънце. Няма да сте по-различни от милиони други зета туканци. Напразно се палите.
— А колко дълго ще функ… ще живее Ерика?
— Толкова, колкото ще живеете и вие. Не е предвидено по романтични, а заради практични съображения.
— Стихотворението.
— А, да. Сигурно вече го знаете наизуст, нали?
— Да. Само че така и не разбирам смисъл на думите ви, че щяло да ми спаси живота и да убие любовта.
— Евентуално, Иванов, евентуално. Предпазна мярка. Не всеки самолет се е разбивал, но всеки пилот е носел парашут. Стихотворението е вашият парашут. В случай, че Ерика развие по време на полета емоционална дефибрилация, а вие не успеете да я убедите да влезе в стаза… ако тя стане агресивна… представяте ли си гневен киборг да ви удари шамар? Главата ви ще стане на пихтия. Затова е стихотворението. Още с първите му думи киборгът ще бъде парализиран. Довършите ли последната фраза, ще последва дезактивация. Ще е необратима за личността, която познавате като Ерика. Ще се съхранят единствено най-базовите функции на процесора. При това положение рискът за конкистадора по време на полета ще нарасне, но все още имате голям шанс да приключите мисията успешно…
— Тоест, тя ще умре. От чутите думите на стихотворението.
— Да. Произнесени единствено от вас и само при форсмажорни обстоятелства. Застраховали сме се против случайно изключване, не се тревожете.
— Аз ще я убия с тези слова за обич… Гадно е това. Кой ли умник го е измъдрил… точно по този начин…
Пауза.
— Добре — курсантът вдигна глава. — Само че… как ще живея, съзнавайки всичко това? Помислихте ли за това?
— Разбира се. Спомените за беседата ще се потиснат чрез машинна хипноза и ще се активират само ако Ерика прояви симптоми на ЕД. Впрочем, рискът от това ще бъде налице единствено за периода на мисията — заради по-големите натоварвания на процесора. В новия си свят на Зета Тукан надали някога изобщо ще възникне ситуация, която да претовари МИ-разума до такава степен!
— Надявах се… на нещо такова. Имам предвид забравянето. Както и новината, че след полета тази опасност няма да ни виси над главите до гроба…