— Не говоря японски марсиански, ленд.
Притесних се още повече, лицето ми пламна, отчасти поради досадата, която изпитвам, когато чуя словосъчетанието „японски марсиански“. Арес лингва е хармонична и целенасочена система за общуване, чиято граматика и лексика са резултат от сливане на английски, испански, руски и японски. В разговорната реч се среща диалектно изговаряне, но този тук умник откъде-накъде ще го нарича „японски“! Вярно, в моя териториален сектор писмото ни е йероглифно и поради някаква причина говорим по-отсечено, но не сме „японци“, „руснаци“ или „латиноамериканци“, нито един от другите диалекти не е по-„английски“ или по- „испански“ от другите. Нали ме чува, не ме вижда как говоря — на фонетична азбука, на латиница или кирилица, прах му в гърлото! Ние сме марсианци. От един век сме такива. Още ли ни третират като колония, пясък в очите!
— Прощавайте, ленд офицер, стреснах се от внезапната ви поява. Сега разбирате ли ме?
Онзи кимна.
— Нямам разрешително за разкопки… Аз…
— Търсите сувенир — заяви полицаят измамно снизходително.
— Ами да.
— На територия на исторически паметници не можете да копаете без разрешително, ленд.
Отново плувнах в пот.
Човекът в сиво огледа лопатата, измери с очи изкопа, понадвеси се над скромния ми багаж.
Със затаен дъх очаквах какво ще каже и предприеме.
Полицаят, явно разочарован от липсата на дълбочинни скенери и друга екипировка на бракониер- археолог, пренасочи вниманието си към мен.
— Какви апарати криете под дрехите си, ленд? — запита подозрително.
Със сигурност полицаят страдаше от предубеждението, че марсианската техника винаги е свръхминиатюризирана, видях го, че е активирал детектора на колана си и косо гледаше надолу към дисплея.
Разкопчах ризата.
— Това е екзоскелет. Помага ми да се придвижвам при двойното за организма ми земно притегляне.
Полицаят се опита да остане невъзмутим. Голотата притеснява доста от земните хора и той малко припряно избъбри, кривейки дебелите си устни:
— Не е нужно да се събличате, ленд… Моля покажете паспорта си. Аз съм старши сержант Ангелов, седемнайсето ре-пе-у…
Докато му подавах легитимацията, изпитах странно успокоение. Кой знае защо ми се стори, че желанието, едва ли не професионалното задължение да се заяжда, се изпаряваше у полицая. Той сякаш омекваше в лениво провинциално благодушие.
— Ямато Хуан-Кисев — прочете сержантът Ангелов документа ми. — Така, редовна виза, медицински контрол… Намерихте ли нещо?
Напрегнах се и излъгах, гледайки го право в очите:
— Не… за съжаление.
Той разлисти отново книжката, холограмите по страниците хвърляха цветни отражения по мургавото му лице. Върна ми я и отегчено ме посъветва:
— По-добре си купете сувенир от магазините. Ще хванете някоя зараза, ленд, ще имаме и ние неприятности после… Приятен ден… вечер, де… — завърши неочаквано, докосна леко козирката на кепето и си тръгна обратно по пътеката. Нещо измърмори за последно, но дори една дума не разбрах.
Седнах, облегнах се на лопатата си и зачаках да ме отпусне напрежението. Крадешком опипах гривната. Въздъхнах.
Да, свечеряваше се. Слънцето преди малко се скри зад сиво-синкаво-кафеникавата грамада на планината отсреща, огромна поради близостта си, стръмна като крепостна стена. Рано окапалата шума от дърветата караше гората да изглежда мрачна, а освен това ясно личаха равните редици. Тази гора не беше естествено поникнала. Бе посадена, вероятно след като обезлесяването по тези места се е превърнало в сериозен проблем не само за леко истеричните земни природозащитници. Но сред голата гора все пак отделни корони още задържаха листа и те ярко жълтееха на останалия сиво-кафяв фон като мацвания с четка. Заснех тази картина с камерата на екзоскелета.
Долу, от дъното на клисурата, се чуваше шумът на реката, може би смесен с боботенето на тръботранспорта. Сетих се, че така и не слязох да я видя. Привлече ме хълмът около S-образния клуп на потока — развалините, по-точно останките на някогашна крепост. Няколко зида стърчаха като гнили корени на развалени зъби. Никога всъщност не съм виждал развалени зъби, освен на картинка. Неприятно зрелище.
Останките на крепостта обаче изглеждаха приятно — ако не поглеждаш към така и неликвидираните фундаменти на незаконно строени преди седемдесетина години вили. След дълги разправии и съдебни дела те са били съборени. Само че премахването им е ставало доста небрежно, без реставриране на ландшафта. Затова се взирах над тях — навред планински гънки и дори участъци от вероятно дива, саморасла гора.
Прелест.
Сигнал на инфошината ме извади от унеса. Изправих се — краката ми бяха поизтръпнали — и поех по същата пътека надолу към наетия аерокаб и зарядното устройство за екзоскелета.
Колко по-лесно би ми било, ако захранването беше автономно, от лантанидна батерия, но…
На Земята все още се отнасяха към портативната атомна енергия с голямо недоверие.
2.
Причината да пристигна на Земята, по-точно в Югоизточна Европа и съвсем конкретно край развалините на средновековната крепост Урвич, бе прадядо ми.
На Марс посещението на Земята и специално на страните, от където са твоите корени, е традиция. Кой знае защо това се възприема от земяните като някакъв неосъзнат „зов за завръщане“. Не е така. Ние сме щастливи на своята планета. Тя е наша. Наша е, защото сме родени там и защото бащите ни спят вечния си сън в марсианския грунт. Ние сме марсианци. Помним откъде сме дошли, но вече сме различни, инакви духом. Марсианци. Живеем собствена история, творим я. Знакът на уважение към кръвта и произхода не ни прави несретници, изгонени от „рая“. Не мечтаем за земното синьо небе. Ние градим свое и някога ще го имаме над главите си — с облаците, дъгите и птиците. Нашата съдба вече е друга. Но винаги ще помним планетата майка. И няма да й се сърдим, каквото и да прави тя в старческото си слабоумие.
Прадядо ми се е оженил късно, не е дочакал раждането на баща ми, своя внук. А тъкмо баща ми, според снимките, много е приличал както външно, така и по характер и темперамент на прадядо ми. Татко е станал космонавт и е полетял към Марс, където и се заселил… Очарователното е, че е осъществил една детинска мечта на прадядо ми. От него са останали написани доста неща — родословието ни, негови спомени. Сред спомените на прадядо, горещ почитател на литературата НФ, има един как на десетгодишна възраст прочел книга за марсианци. Наивно бленувал да стане космонавт… и да се ожени за марсианка! Татко се оженил за марсианка, сиреч дете на колонисти, жена, родена на Марс. И тя носела съвсем „марсианско“ име — Аелита. Вярно, в нашия край го записваме и произнасяме като Аери-тан. На едно място прадядо е описал своя разходка до крепостта, край която намерих гривната — той е живял десетина километра на северозапад. От дете исках да видя това място. С порастването представата ми се променяше, ставаше по-адекватна, защото се съобразявах със земните филми, но въпреки това — Урвич се оказа далеч по-различен, отколкото го бе рисувало въображението ми.
Очевидно и прадядо ми е гледал на тези развалини повече с въображението си, отколкото с очите.
В един участък на доста стръмната пътека към стражевата кула е описал кафеникаво-ръждиви петна по камъните. Сравнявал ги е с вкаменени петна кръв, останали от свирепите времена на отбраната на тази твърдина, седем години устоявала на атаките на нашественика.
И сега се сещам — мечтаех си да открия онова митично съкровище, споменато в записките на прадядо, дали златен кръст, дали вълшебен кивот, за да го върна на прародината си… и с това да помиря завинаги Земята и Марс.
