6.
Обясних подробно всичко случило се с мен от посещението ми на старата крепост до убийството (при самозащита!) на нападналия ме престъпник. Изложих и хипотезата си — нарекох я пред консула „хипотеза“, макар да бях убеден, че е самата истина, практически не нуждаеща се от доказване. Спестих му все пак тази си категоричност, понеже и без разпалеността й, представителят на моя свят бе в правото си да ме сметне за жертва на психо-невротичен срив.
Но се бях заклел в честта си и честта на моето семейство, освен това психоскопът на консула не промени цвета си, докато говорех, и той реши да приеме предложеното от мен обяснение за отправна точка.
— Разбирате — каза ми след десетминутен размисъл, — че преди медицински и психологически тест, проведени по нашите стандарти, нямам правомощия да призная официално версията ви за достоверна, дори с нисък индекс. Нека оставим настрана формалностите обаче и да уточним по същество някои ваши твърдения.
Консулът, като всеки държавен марсиански чиновник, имаше специално тренирана и подсилена с мандатни церебланти памет, заради което притвори очи и поиска от мен допълнения към запомненото от него дотук.
— … Извинете — отвърнах аз на първия му въпрос, — от вълнение забравих да съобщя, че отиването ми до крепостта Урвич наистина не беше случайно…
Колкото можах по-кратко разказах на консула за прадядо ми и неговите записки, пренесени от баща ми на Марс. Наблегнах на легендата за съкровището.
Дипломатът бавно кимна. Отвори очи и каза:
— Този въпрос е изяснен в удовлетворяващ ме обем. Давате ли устното си позволение Комисията по Честта да свери показанията ви с личните ви данни?
Потвърдих.
— Благодаря. Остава само един момент, който буди недоумение и не пасва в обмислената от вас схема…
Консулът подпря брадичка с дълги пръсти. Почувствах, че под безстрастната му маска има съчувствие и заинтересованост. И искрена озадаченост, пропита с неясна тъга, може би появила се в резултат на някакви негови лични асоциации във връзка с моя случай. Тъкмо те вероятно раздвижиха лицето на дипломата и ми позволиха да се досетя за всичко останало.
Макар да нямах основания за надежда, че ще се измъкна поне пред обществото напълно изчистен от допуснатите грешки и недостойни прояви, аз се ободрих.
Да, но съвестта ми… за нелепо загиналото момиче… помислих и почти подскочих на място, когато консулът заяви:
— Слабото място в хипотезата ви е смъртта на девойката земянка. Този факт не се връзва с предполагаемата функция на гривната да ви защитава от агресия, като отначало по неизвестен начин обработва психиката на евентуалния нападател, а при неуспех да потисне волята на враждебния обект, директно го унищожава… отново неясно с какъв вид енергия, защото казахте, убеден сте, че инсектоидните сегменти на гривната не са имитирали поразяващо действие на балистично оръжие, не са се държали като куршуми. Как си обяснявате убийството от страна на вашия защитен амулет на човек, който никак не ви е заплашвал, а тъкмо напротив — бил е дори повече от приятелски настроен, вероятно дори готов на интимен контакт с вас?
Овладях се, докато дипломатът говореше. Може би именно затова той бе излишно многословен, за да ми даде време да се окопитя и да дам по възможност максимално безпристрастен отговор.
За съжаление и за мен гибелта на чаровната брюнетка бе загадка. Казах това с мъка за погубения млад живот.
Консулът тактично се изправи и отиде до прозореца на стаята за адвокатски свиждания, за да ме остави да се преборя със сълзите си. После, когато дадох знак, че съм готов да продължим, той каза:
— Има още един парадокс, Ямато… Неразбираемо е, че по време на ареста ви гривната не е направила опит да ви защити. А полицаите са стреляли с бластер по екзоскелета ви. Между другото — реакцията на процесора бе призната от наши експерти за аномална. Имали ли сте софтуерен срив на тази инфошина?
— Не, никакви пречки и затруднения с екзоскелета не съм имал… А за пасивността на гривната имам обяснение: тя някак си се е повлияла от рефлекторното ми покорство пред служители на закона. Навярно е изиграл роля и шокът, който преживях. Към тези два фактора теоретично може да добавя предположението, че гривната още не е била свикнала с мен като… като неин господар…
— Да, допустимо е. А някаква идея относно естеството на тази връзка на гривната със съзнанието ви? И има ли такава? Процесорът… субструктурната част на този амулет, аналогична по функции на компанелен анализ-процесор, би трябвало самостоятелно да селектира, разпознава и посочва за елиминиране източници на евентуални агресивни сигнали. Защото в противен случай амулетът ще бъде ефективен само по отношение на вече забелязани от вас обекти. А как стоят нещата, докато спите? Кой ви пази тогава?
— Едното не изключва другото. Регистрирана от господаря заплаха се оценява от гривната според критериите на господаря дали е истинска, или фиктивна. Всичко, останало извън полезрението на притежателя, се обработва и подава за реагиране автоматично.
— Не е ли прекалено сложно? Впрочем, не съм кибернетик… Да, продължете, моля.
— Един вид телепатичната връзка гривна—господар ми хрумна въз основа на фактите, че амулетът получава енергийно захранване директно от енергийното поле на тялото ми, което и води до по-висока консумация на хранителни продукти от една страна, а от друга гривната е в състояние да поеме контрол над опорно-двигателната система на организма ми и да ме накара да залегна, миг преди охраната на почне стрелба… Но да си призная, не съм размишлявал нито за природата на гореспоменатата връзка, нито за функционалната й блок-схема…
Дипломатът се замисли за миг.
— А защо амулетът не се е фрагментирал и не е нападнал полицейските служители, които са стреляли?
— Те не стреляха в мен. Гривната просто ме предпази от заблудени заряди…
— И е покрила тялото ви с непознат род силово поле — добави консулът. — Вие почувствахте ли го, чисто физически имам предвид? Тактилни усещания, температурна промяна и така нататък?
— Струва ми се, че не. Аз дори едва го видях.
— Да, едва сте го видели… — повтори дипломатът и потъна в мълчание.
Сетне рязко стана и заговори тържествено:
— Въпреки че има вероятност за усложняване на междупланетните отношения, ние ще направим всичко възможно да решим благоприятно за вас този казус. Заклевам ви в честа на цялата ни общност да мълчите пред земните следователи. Свойствата и възможностите на амулета обявявам с поверените ми пълномощия за държавна тайна на Съединените марсиански територии. Дръжте се, ленд Хуан-Кисев.
Той дойде пак след почти три седмици, когато бях на ръба на отчаянието. Водеше някакъв рошав и брадат земянин, облечен изключително бедно. Мъжът остана до вратата, а консулът ме приближи и тихо промълви:
— С голям труд намерихме този отшелник, който вероятно знае нещо за вашия амулет. Той обаче пожела да го види и да говори лично с вас. Не прие никакво заплащане и поиска честната ни дума, че ще каже само толкова, колкото сметне за необходимо, с което да се задоволим и да не искаме от него друга информация, освен в много краен случай. В замяна обеща да не разгласява, че Марс притежава този предмет… този артефакт. Ще говорите ли с него?
Съгласих се, след като попитах от кой земен регион е брадатият.
— Любопитното е, че е гражданин на същия федерален регион, където се намираме, но от дълги години обикалял земното кълбо с цел, която не пожела да сподели. Каза само, че имал причина да го стори.
