Да пробудиш драконче…

— Така… Цар Симеон Велики се е възкачил на престола през… ъъъ… през…

— Лето Господне осемстотин деветдесет и трето — подсказа девойката милостиво.

— Да… — Радослав въздъхна и си дръпна от цигарата. — Ти откога си… беше, хм… в онази скала?

— Беше Тох Елем, шест хиляди четиристотин и девета световна година… Значи, от септември деветстотин и първа след Христа.

Младият мъж отново дълбоко пое глътка тютюнев дим, закашля се и хвърли недоизпушения „Мелник“ в урвата, където сега можеше да се търкаля разбитото му тяло. Момичето хрисимо чакаше.

— Сега сме осемнай… не, вече деветнайсти ден от петия месец… на хиляда деветстотин деветдсет и шеста година след Христа — бавно и меко промълви Радослав, гледайки звездите. — А тайфата си говорехме за Симеон II, който досега е бил изгнаник, но вече може да посети родината си.

Крилатото девойче до него замръзна. Той усети под черепа си сякаш бързо докосване с перце.

— Затуй значи не срещнах и едно таласъмче тъдява — замислено рече тя, а после… жестоката истина без предупреждение се стовари върху й така, че чак Радослав усети разтърсване. Очите й ярко пламнаха в няколко бързо сменящи се цвята, крилете й се сгърчиха и приказното създание сподавено прошепна:

— Маме, Татенце!… Дружки-приятелки ми самодиви… Толкова отдавна?!

Тя закърши ръце. Буря излъчвани от нея емоции едва не помете младежа от покрива. Момичето заплака, отначало тихичко, а после избухна в горчиви ридания.

Той я гледаше стъписан и не му остана нищо друго, освен да я прегърне (ако някога сте прегръщали ангел, например, то навярно знаете, че хватката си има някои особености заради допълнителния чифт крайници зад раменете). Прегърна я здраво, отчасти от опасение да не би отново да падне в пропастта.

Момичето-змеица се вкопчи в младия мъж, в плача й пропълзя вълча мъка посред мразовито пълнолуние. Крилете й също конвулсивно го обгърнаха, сякаш гротескни ръце, впивайки остри нокти в гърба му като паникьосани и търсещи закрила котки. Радослав не обърна внимание на болката. Повече от всичко не обичаше някой да плаче. Винаги бе готов да излезе от кожата си, само и само да спре скръбните дъждове, най-вече когато бяха стряскащо обилни, извираха от толкова хубави очи и така непреодолимо заразяваха със страданието си като с грип.

Нещо парна младежа по шията, после го засърбяха пръстите. За рекордно кратък срок той осъзна причината и бързичко вдигна преграда пред поредното си изумление — сълзите на девойката жилеха, сякаш бяха коприва! Но Радослав продължи да ги бърше от лицето й, докато не се сети, че в джоба си има относително чиста — от вътрешната страна — носна кърпа.

Оттатък параклиса, под стените на манастира, китарата в нечии ръце издрънча по-силно и най- държеливите пиячи, подкрепени от неможещите да заспят в палатките, подхванаха „Моме Калино“. Продължиха с „Бийтълс“ и съвсем изненадващо преминаха на Георги Минчев:

Снегът на спомена вали
с дъха си стоплям твойте длани…

Риданията бяха отслабнали. Нещастната змейска щерка вече само подсмърчаше на гърдите на Радослав, който, погълнат от скръбта й, окуражително галеше косите й — на места ту меки като пух, ту твърди като четка за дрехи. От тях се процеждаше неусещан досега аромат, който гъделичкаше ноздрите му с неопределими и неописуемо омайни импулси.

— Много обичам песни — гъгниво рече момичето. — Мен — (смрък) — хич ме няма в музиката.

Той се почувства задължен да каже нещо ободряващо.

— Да слезем при другите? — предложи, от опит поназнайвайки някои лекове против самота.

— Не… Ще се оправя.

Помълчаха, заслушани в песента.

— Дичо се казваш, нали? — попита крилатото момиче, след като старателно си издуха носа в Радославовата кърпичка.

— Дичо ми викат още от гимназията. Всъщност съм Радослав.

— Кое име си харесваш повече?

— Все ми е тая.

— Аз съм Верѐна. Много тъпо име, нали? Все едно човешко момиче да кръстят Човечка или Фѝлия3.

— Не, защо, много е хубаво — възрази той най-убедително.

— Мислиш ли?

— Прочети го в съзнанието ми.

Момичето се стегна.

— Нали ти обещах да не го правя спрямо теб — обидено каза то, — а и с другите ще внимавам.

— Не се връзвай де, пошегувах се. — Той изследваше формата на ухото й. Установи, че е по-нагънато, липсва му традиционната за носене на обеци мека част и е заострено на връхчето.

— Понякога нямам усет към майтапи — самоосъдително промърмори девойката. — Наследствена обремененост.

Гърбът на Радослав потрепна от хладния ветрец. Крилото й веднага го зави като с наметало.

— Ти да не се разболяваш? Париш като трескава — обезпокоено попита младежът.

Тя потърси нужната дума.

— Това е нормалната ми телесна температура.

— А, добре.

Край огъня пееха „Море сокол пие“. Верена слушаше, съвсем буквално наострила уши.

— Ще ме вземеш ли със себе си? — изненадващо рече тя.

— Къде? — стресна се Радослав.

— У вас. В гнусното гъмжило.

Той затаи дъх от познатата фраза.

— В главата ти вървеше заедно с понятието София — поясни девойката. — Още докато учих езика, който използваш, сегашният български. — Тя изхлипа и за секунда стегна юмручета.

— Ами…

— Ще се превърна в змия и ще ме сложиш в денка си. Никой няма да разбере.

— …Можеш да се превръщаш в различни животни?

— Не, разбира се — подразни се тя. — Само в змей и човек. И, ааа… междинни превъплъщения. Вземи ме, имам да ти изпълнявам три желания. Няма да са кой знае какви, ала все пак…

Дичо бавно пое въздух и реши да възприема нещата по-леко.

— В момента нямам друго желание, освен да запаля една цигара и да видя, че се усмихваш — закачливо каза той.

Верена послушно му запали подадената й цигара, но усмивката й беше плаха. Огънчето на „Мелника“ се отразяваше в големите й очи като кандило в остъклена икона.

— Сигурен съм, че имаш по-хубави усмивки, но и тази беше приказна — рече й той.

Виеше му се свят. Не знаеше как да реагира. Чудеше се, дали вече не се е претрепал долу в пропастта и отлитащото му към неизвестността съзнание всъщност не фантазира утешителни заблуди. Не, не, и на сън не прилича… С внезапно необяснимо въодушевление той си призна колко се е заблуждавал относно непробиваемостта на житейската скука.

Обърна се към змейското момиче, което изглеждаше все още детински смалено от тъга, и тържествено заяви:

— Ти ми спаси живота, Веренче. Не зная как…

— И ти моя — напомни тя.

— Значи… — отвърна той и неопределено махна с ръка, — не ми дължиш три желания.

В безлунието на нощта никоя ярка звезда не бе в състояние да разкрие чертите й, но Радослав беше готов да се закълне, че момичето се усмихна и го погледна странно.