- 1
- 2
Деян не обръщаше внимание на вледенената си разрошена коса и хапещия го за ръцете студ. Тичаше разгърден, като оставяше подире си шлейф от тънка пара, но в разгорещеното му тяло се беше свила мразовита топка.
Завой, още един… и още. Джафна куче, но не се измъкна от колибката си, а даже се стъписа от префучалия край оградата човек…
„Боже, татко! Защо изпрати обратно парите?! Дидо, Дидо, с кой акъл ги взе бе, скъпа?!! Как ли се оправя сега?! Сигурно е съборил плевнята, дано се е сетил… да я е прежалил — все нещо да гори в пустата пернишка печка, спукана на много места!… Тате, татееей!…“
Ето я къщата!
Деян спря и подпря длани на коленете си. Едва си поемаше дъх, на издишване дробовете му изригваха гъста пара, болеше го под ребрата, в сгънатия уж за почивка кръст се забиха бодлите на болката, краката виеха от умора. Вдигна глава.
Едновременно му направиха впечатление две неща.
Дворът и мястото пред портата бяха разчистени от снега, пътечките посипани с пясък.
И над комина нямаше пушек.
Деян гълташе режещия въздух на корави буци, усещайки крайниците си тежки, главата пламнала, а сърцето — ледено. Раздвижи се и тромаво се затича, на подскоци преодолявайки последните метри до бащината къща…
Единствената голяма стая в нея — вратите към двете тесни спални бяха отворени широко — беше изпълнена с весела лятна светлина. Беше топло, толкова топло, че бай Манол седеше на масата по тениска и, мърдайки устни, четеше английско научно-популярно списание, като си водеше записки с тънко подострен молив и постоянно надничаше в дебел речник.
Вдигна бялата си глава към нахълталия и сега замръзнал с отворена уста на прага Деян, погледна го над очилата:
— Я! Добре дошъл, сине. Няма ли да влезеш де? Ако не затвориш вратата, в двора ще почне пролет, и за да не замръзнат дръвчетата, ще трябва да си изхабя зимнината… Деянчо!
— А…?
— Вратата.
— А, верно бе… — младият мъж не можеше да откъсне взор от източника на светлината и топлината.
Беше обикновен буркан, който стоеше на перваза. От вътрешността му (но и сякаш ОТВЪН!) в къщата проникваха лъчите на августовското знойно слънце, обаче съвсем леко открехнатата капачка не им даваше да върнат тежката жега на лятото в пълната му сила.
— Сядай — разпореди се бай Манол. — Аз тук чета някои неща, та да подкрепя рецептите на баба ти със съвременни изчисления… Хич не е просто… Искаш ли баница? Искаш, искаш, само болен се пита — старецът стана и се запъти към ъгъла на стаята, който представляваше кухня.
Деян рухна на стола, усещайки пулса си в ушите. Забеляза няколко лъскави тома по висша математика на руски, немски и английски, но очите му отново като омагьосани се отклониха към буркана. В него трепкаше златисто сияние, което извираше като ветрило из помещението. Топлината даже беше разтопила обикновено заледяващите се стъкла на прозорците.
Бай Манол мълчаливо сервираше върху свободния край на масата. Изглеждаше дяволито-доволен от облещения поглед на сина си.
Чак след като послушно се нахрани, Деян се поуспокои и вече със съвсем делничен глас се осведоми:
— Значи, стана? Слънце в буркан. Лято за зимнина.
— Ами да — скромно отвърна старецът. — Пък ти не вярваше. Трябваше май да те кръстя Тома… Сине, сине! — и той топло потупа Деян по рамото.
Седяха и приказваха за баба Вила — по-точно бай Манол говореше, а Деян внимателно слушаше, но колкото и да бе съсредоточен външно, съзнанието му се отплесваше, мислите подскачаха, ала някак далеч от него…
— …Аз и за „Опела“ ти помислих, ама на — късно се сетих! — споделяше постиженията си бай Манол. — Край стопанските конюшни доста сила беше останало, даже след десет години, откак разтуриха обора… Тъй че ще караш до пролетта и с бензин, мойто момче, такива ми ти работи… А буркани съм заделил за вас, ще ви е топло и светло, направо си спирай парното, спестете с Диди за децата, за вас си — млади сте още, живейте, правете хубави неща… Та баба ти Вила беше интелигентна жена, нека и самоука. И ако искаш да знаеш, правеше проучвания, занимаваше се с изследователска работа в своята област. Обиколила беше всички манастири в България! Какви ли не стари книги беше гледала и чела! И всичките си резултати тя събра в тази тетрадка, която аз като бях на твоите години я тикнах на тавана да обира прах и да я гризат мишките. А тук има много ценни неща! — бай Манол сложи кокалеста жилава длан върху твърдите кафяви корици на разпадащото се пожълтяло нещо, което някога може и да е било тетрадка. — Много съм… грешен, че не обърнах внимание върху тези „бабини деветини“ по-рано.
Внезапно в стаята притъмня, Деян се стресна, но бай Манол само се тюхна с примирена досада:
— Еййй, да му се не видяло и недоглеждане!… Пак облак е влязъл в пустия му буркан…
След минути в стаята отново засия.
Опелът се движеше безшумно, но воланът под дланите на Деян леко потръпваше като юзда. Тубата с насъбраната буйна конска сила бе затъкната под капака на двигателя, който сега не работеше.
До слуха на младия мъж достигаше едва-едва чуто цвилене — радостно и волно, в купето миришеше на жива плът, каросерията на автомобила потръпваше като мускули под копринена, гледана кожа.
„Да не забравя да я избърша, след като я паркирам“ — разсеяно си помисли Деян и затананика някаква забравена песничка от детството си.
Усмивката не слизаше от лицето му, очите блестяха от благодарност към бай Манол и баба Вила, от която нямаха и една снимка дори, само спомен.
Ала наред със спомена на задната седалка потракваше и позвънкваше пълна мрежа буркани с лятно слънце в тях, все едно най-обикновена зимнина, туршия от село.
Бабини деветини, а?…
Информация за текста
© 2002 Николай Теллалов
Източник: http://drakonche.zavinagi.org/
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/3129]
Последна редакция: 2007-07-12 20:13:21
- 1
- 2
