същото, макар че рекордът на пациент, страдащ от особена, непозната форма на рак, беше по-малък от две столетия. Биологичният проблем бе решен, непреодолим се оказваше техническият. Кораб, който би могъл да приюти хиляда хибернизирани пътници и всичко, което щеше да им бъде нужно за един нов живот в друг свят, трябваше да бъде голям колкото огромните презокеански лайнери, господствували някога във водите на Световния океан.
Такъв кораб би могъл много лесно да се построи отвъд орбитата на Марс, като можеше да се използува изобилието на суровини от астероидния пръстен. Невъзможно се оказа създаването на двигатели, които биха могли да го отведат до звездите за приемливо кратко време.
Дори при една десета от скоростта на светлината всички най-обещаващи обекти бяха отдалечени на повече от петстотин години. Такава скорост развиваха сондите-роботи, пронизващи като светкавици близките звездни системи, предавайки обратно сигналите за наблюденията си в продължение на няколкото трескави часа на преминаването им. Но нямаше никакъв начин те да намалят скоростта си за срещи или кацания и, ако изключим злополуките, щяха да препускат из галактиката завинаги.
Такъв бе основният проблем с ракетите и никой не бе успял да открие алтернатива за проникване в далечния Космос. Да се намали скоростта е точно толкова трудно, колкото и да се увеличи, а пренасянето на гориво, необходимо за спиране, не само удвояваше, а учетворяваше сложността на задачата.
Наистина, възможно бе да се построи пълномащабен хиперзвездолет, който да развива една десета от скоростта на светлината. За ускоряването на такъв кораб щяха да са необходими около един милион тона редки елемента — трудно, но не и невъзможно.
Ала за да може да се отнеме тази скорост при достигане на целта, корабът трябваше да стартира не с милион, а с абсурдните билиони тона гориво на борда. Това, разбира се, бе толкова невероятно, че никой не се бе замислил над проблема векове наред.
И изведнъж Човечеството се сдоби с ключовете към Вселената — една от най-големите иронии на Историята, — едва ли му оставаше и столетие, през което да ги използува.
8. Спомен за изгубената любима
Добре, че не се поддадох, мислеше си Мойсей Колдър, на онази съблазън — примамливо изкушение, създадено за човечеството от изкуството и техниката преди повече от хилядолетие. Ако бях поискал, можех да взема електронния призрак на Ивлин за другар в изгнанието си, затворен в капана на неколкогигабайтовата програма. Тя би могла да се появи сега пред мен, на фона на някое от любимите за двама ни места и бихме могли да разговаряме така убедително, че един непосветен никога не би могъл да предположи, че всъщност там нямаше нищо.
Но аз щях да се опомня след пет или десет минути, освен ако не се самозалъгвам съзнателно. А такова нещо не бих могъл да направя. И досега не зная защо инстинктивно се бунтувам срещу това, но винаги съм отказвал да приема фалшивата утеха на мнимия разговор с мъртвите. Сега не притежавам дори един обикновен запис от звука на гласа й.
Колко е хубаво, че мога да я погледам, движеща се в тишината, в малката градина на последния ни дом, знаейки, че това не е илюзия, създадена от машините, знаейки, че това е било наистина — там, на Земята, преди двеста години.
И единственият глас тук сега ще бъде моят — говорещ със спомена, закътан в собствения ми жив човешки мозък.
Личен запис Първи. Запис-преобразовател Алфа. Програма Автоматично изтриване:
Ти бе права, Ивлин. Не аз. Макар и най-старият на борда, изглежда, все пак мога да бъда полезен.
Когато се събудих, до мен стоеше капитан Бей. Още в първия миг на осъзнаването се почувствувах поласкан.
— О, капитане, каква приятна изненада! Почти бях сигурен — казах аз, — че ще ме изхвърлите в Космоса като ненужен товар.
Той се засмя и отговори:
— Все още можем да я свършим тая, Мойсей. Пътешествието не е свършило. Но си ни крайно необходим в момента. Проектантите на мисията ни са били много по-мъдри, отколкото смяташе ти.
— В хартата на звездолета съм записан като: отварям кавички, Посредник-Съветник, затварям кавички. В коя си правоспособност съм необходим сега?
— И в двете може би! А вероятно в много по-известната ти роля като…
— Не се колебай! «Кръстоносец» ли щеше да кажеш? Говори спокойно! Макар че не ми се нрави думата и никога не съм се считал за лидер на някакво движение. Аз само се опитвах да накарам хората да мислят самостоятелно. Никога не съм искал някой да ме следва сляпо. Историята познава прекалено много лидери.
— Да, но не всички са били лоши — твоят съименник например…
— Прекалено прехвален, но аз разбирам възхищението ти. В края на краищата, твоето призвание също се състои в това, да отведеш бездомните човешки племена в обетованата земя. Изглежда, е възникнал някакъв проблем?
Капитанът се усмихна и отговори:
— Радвам се, че си напълно на себе си! В момента няма проблеми и не съществуват причини да се появят. Но възникна ситуация, която никой не е очаквал, а ти си нашият дипломат. Ти притежаващ оная рядка дарба, която никога не сме допускали, че ще бъде необходима.
Честно казано, Ивлин, това ме стресна. Капитан Бей, изглежда, точно предугади мисълта ми, като видя зяпналата ми уста.
— О, не сме срещнали извънземни — възкликна той, — но излезе, че човешката колония на Таласа не е загинала, както мислехме. В действителност тя се развива много добре.
Това, разбира се, също ме изненада. Този път — приятно. Таласа… Океанът!.. Океанът!.. Един свят, който не съм и сънувал, че ще видя някога. Когато се събудех, тя трябваше да е на много светлинни години и на столетия зад нас.
— Какво е станало с хората? Срещнахте ли се с тях?
— Все още не. Това ще е твоята задача. Ти най-добре от всички нас познаваш грешките, допускани в миналото. Не искаме да ги повтаряме тук! А сега, ако се чувствуваш добре, да отидем в командната, ще ти я покажа от птичи поглед!
Това се случи преди седмица, Ивлин. Колко приятно е да не те притиска времето след толкова десетки напрегнати години на съобразяване с ненарушими, буквално фатални срокове. Ние все още познаваме таласите толкова, колкото можем да си представяме, че ги познаваме, без фактически да сме се срещали с тях лице в лице. А това ще стане тая нощ.
Единодушно решихме, че е добре да признаем роднинските си връзки. Мястото на Първото кацане се откроява ясно и е добре поддържано — нещо като парк, може би — светилище. Много добър знак! Моля се само кацането ни там да не се изтълкува като светотатство. Това поне ще бъде потвърждение, че сме богове, което много ще улесни задачата ни. Интересно дали таласите са си измислили богове — това е нещо, което много бих искал да узная.
Отново започвам да живея, скъпа! Излиза, че ти си била много по-мъдра от мене — прочутия философ! Наистина човек няма право да умира, докато все още може да бъде полезен на себеподобните си! Колко егоистично бе от моя страна, че предпочитах смъртта… че желаех да легна до тебе завинаги — в кътчето, което си бяхме избрали някога… толкова отдавна, толкова далече… А сега… мога да приема дори факта, че твоят прах е разпръснат из Слънчевата система заедно с всичко друго, което обичах някога на Земята.
Но… докато мога да говоря със спомена за теб, скъпа, ти ще бъдеш жива! А сега — на работа.
