пърхаше бяло ъгълче на недозалепен лист…
Анжела най-сетне хареса резултата от гримирането. Мислеше, че е успяла да подчертае в лицето си всичко, което намираше за привлекателно, без да е прекалила. Стана и се завъртя да се огледа. Остана доволна. Всичко с всичко си отиваше — и дрехите, и прическата, и най-важното — усмивката, която неудържимо избликваше върху устните й.
Бе готова. И този път се чувстваше точно както изглеждаше. Но като видя часовника, не му повярва. Имаше още толкова много време!…
Тя се разходи напред-назад с кръстосани на гърдите ръце и спря пред телефона. Наистина, защо не? Един час повече заедно… Да, разбира се, какво толкова? По-рано е приключила с ангажиментите. Пък може да отидат на кино и после на заведение.
Докосна слушалката, поколеба се и накрая решително завъртя шайбата. За момент се притесни, дали правилно е запомнила номера. Е, и да стане грешка, ще го намеря в чантичката — утеши се тя, заслушана в телефонните сигнали.
Може би цяла минута никой не вдигна и Анжела въздъхна — навярно Виктор вече беше излязъл, и той нетърпелив като нея…
— Ало?
— А! Да, ало! Прощавайте, Виктор… ааа… Добър ден, може ли да се обади Виктор?
Отсреща толкова дълго мълчаха, че Анжела лекичко тръсна слушалката и каза едно несмело „ало“.
— …Кой го търси?
— Ами… Вижте, една негова стара приятелка, отдавна не сме се виждали… — Боже, объркано си помисли тя, как беше името на майка му? Ах, няма значение… — Обаждам се да му предложа…
— Изглежда наистина отдавна не сте се виждали.
Гласът отсреща беше толкова сив и уморен, че Анжела изведнъж съжали, че се е обадила. Стана й неприятно… и кой знае защо, страшно. От смущение тя започна да говори, сякаш се оправдава:
— Разбирате ли, известно време бях в чужбина и скоро се върнах, и вчера…
— Разбирам, госпожице — прекъсна я ненадейно слушалката. — Щом сте били в чужбина, разбирам… Значи не знаете…
Над таблото със звънците на домофоните пърхаше бяло ъгълче на недозалепен лист…
Виктор направи още няколко крачки, преди да разпознае какво пише върху него.
Дъхът му спря като след жесток удар в стомаха, усети, че му притъмнява, иглички от изтръпване полазиха върховете на пръстите нагоре към сърцето и в устата се появи нещо като сладникав привкус на упойка.
През немигащите от ужас очи, право в съзнанието му крещяха черните букви:
Тя се усмихваше от снимката си на некролога към падналите на земята цветя.
— Разбирам, госпожице — прекъсна я ненадейно гласът отсреща. — Щом сте били в чужбина, разбирам… Значи не знаете…
Анжела отдръпна глава от слушалката и се втренчи недоумяващо в нея. Стресна я тонът на говорещия — не можеше да разбере мъж или жена, толкова безцветен бе гласът, ала в него имаше нещо зловещо, нещо обречено, нещо горчиво…
— Какво не знам…?!
— Виктор почина.
Стаята сякаш се олюля от земетресение. В ушите й писна, зашумя, забуча и тя едва долови какво продължаваше да й говори телефонът:
— Днес са точно шест месеца, момиче. Преби се нашето дете… Падна от фасадата на един блок. Той това подработваше. И не се опази… Чудно… До днес имало хора, които го мислят за жив. Съжалявам, момиче. Бъдете здрава.
Последва щракване и влудяващи сигнали запяха:
заето… заето… заето…
Информация за текста
© 1997 Николай Теллалов
Източник: http://drakonche.zavinagi.org/
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/3130]
Последна редакция: 2007-07-12 20:14:51
