Гадателят

— Точно толкова ще бъдат настигнати от съдбата.

— !!!

Вкамених се от думите на Лакел. Очите му блестяха, устните му трепереха от вълнение.

— Нима си въобразявате, че не съм се опитвал да греша? — каза с гробовен глас. — Но пак се оказвах прав! Винаги се оказвах прав! Боже мой, сбъдва се дори най-неправдоподобното число. Сполуката ме преследва неумолимо! Вече не мога да избягам от своите способности, от своя успех. Аз съм пленник на собственото си могъщество. Аз не предсказвам, аз издавам заповеди. Сега осъзнахте ли ужаса на моето положение?

Той рухна на стола и захлупи лице с кльощавите си длани.

— Как бих искал да съм слаб и некадърен — изстена Лакел. — Да се избавя от това свое злощастно ясновидство… Да стана най-обикновен човек…

Свечеряваше се. Графиките на стените приличаха на чудовищни лица, прободени от виолетови колони с цифри. На черната дъска плюсовете се скупчваха като кръстове в миниатюрно гробище. В мен се пробуди необяснима тревога.

— Изход все пак трябва да се намери — казах. — Не искате ли… Хайде следващата седмица да публикуваме числото, което ще ви посоча аз. Все пак дяволското проклятие не се простира и над мен, нали така? Аз непременно ще сбъркам.

— Знае ли човек…

— Нищо не струва да опитаме.

Той се усмихна тъжно.

— Кажете го.

— Да речем, сто и осемнайсет.

Той само мрачно поклати глава.

Срокът изтичаше следващата събота в полунощ. Него ден бях в редакцията и тотализаторът на всеки час показваше броя на смъртните случаи: 114… 115… Бях вперил очи в непреклонния циферблат и сърцето ми се пръскаше от напрежение. Това надбягване между покойници беше залогът за авторитета и бъдещето на Лакел.

Към единайсет бяха вече 116. Колега рече:

— Нима за един час ще умрат още двама?

— Старата маймуна Лакел пак ще познае, ще видиш! — подхвърли друг.

Не можех повече да понасям този страшен хазарт и вече си тръгвах, когато някой изкрещя:

— Сто и седемнайсет!

С подкосени крака и дишайки на пресекулки, се облегнах до стената и си повтарях: „Дано никой не умре до дванайсет! Дано никой не умре…“

Точно в дванайсет без пет тотализаторът все още показваше 117. Грабнах шлифера си и хукнах към дома на Лакел. Точно пред вратата му срещнах Фортиш, който беше дошъл да злорадства.

— Видя ли — сбърка! — усмихна се негодникът.

— Да — отвърнах.

Изкачихме стъпалата. Апартаментът беше отворен. Часовникът на камината сочеше точно полунощ. Тотализаторът в ъгъла бе спрял на 117.

В тишината се бе притаила някаква заплаха. Тогава чухме изстрел. Хукнахме към спалнята.

Лакел се бе проснал напреки на леглото. До дясната му длан лежеше пистолет.

,

Информация за текста

© Анри Троая

Henri Troyat

Сканиране: stooth

Разпознаване и редакция: moosehead, 2009

Издание: Списание „Зона F“, бр.3/2002

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/13002)

Последна редакция: 2009-09-01 13:20:00