— Стига си се правил на глупак! Добре те познаваме. И затова не ни казвай, че просто си решил да се поразходиш с кола в късните часове на нощта.
Неволно прехапах устни. С рязко движение се опитах да вдигна стъклото, но той се оказа по-бърз за частица от секундата. Нещо студено се допря до гърлото ми. Ловджийски нож!
— Не прави глупости. Гаси двигателя и излизай!
Подчиних се. Има мигове, когато няма възможност да избираш, ако ти е скъп живота. Като се усмихна криво, младежът прибра ножа във вътрешния си джоб и с издевателски тон проточи:
— Е, извинявай…
Нещо ме опари по тила, очите ми се заслепиха, колената ми се подкосиха и аз рухнах на земята.
Събуди ме ужасен студ. Колко ли време съм пролежал на пътя? От само себе си се разбира, че юначагите отдавна са изчезнали. Как да е се домъкнах до колата и направо паднах на седалката. Ключът стърчеше в запалването. Запалих мотора, включих радара и видях това, което очаквах. на екрана нямаше и следа от отметката. Обектът беше излязъл вън от зоната за приемане на сигнали. Е, какво пък, те постигнаха своето. Аз загубих това, което преследвах.
6
Главата щеше да се пръсне от болка. Съзнанието ми често се помътняваше. Но колата ми летеше и летеше напред. Трябваше да ги настигна! Когато Маки се срещне със Сьосуке, тя ще му даде бензин. „Кръвта“ отново ще потече по жилите на убиеца! Той ще може да се движи. Но щом чудовището излезе на пътя, почти веднага ще се натъкне на „племето“. Това не бива да се допуска. Машината-убиец е моя! Няма да я отстъпя никому! Стига повече безсмислени кръвопролития. „Племето на бегачите“ не е равно на Сьосуке, в което аз неведнъж се бях убеждавал. Краят щеше да бъде един и същ — коли и хора щяха да загинат. Любителите не могат да се сравняват с един професионалист.
Носих се край бреговете на Сарюгава към прохода. Не ги ли намеря там, обръщам обратно и при Хидаки излизам на пътя за Юбари. Именно по тези пътища, водещи за Сорати и Камикава, се крие машината- убиец.
Идваше часът, в който нощния мрак и най-черен и гъст. След всеки завой на изкачващия се път в светлината на фаровете изплаваше пустинното и празно, чисто и невинно шосе. Тук дори патрулна кола няма да срещнеш. Прекалено затънтено местенце.
Замислих се. Защо ли е полудял? Професионалният състезател винаги е ръба между живота и смъртта. В това Сьосуке е бил убеден и си е давал сметка. След катастрофата сам е пожелал да се превърне в машина. И волята му е изпълнена. Станал е едно цяло с колата, която е обичал. Но блаженството е продължило малко.Защо? Защото, изглежда, съществуването на кибернетичен организъм в края на краищата е лишено от смисъл. Живият човешки разум не е в състояние да живее в студените метални обятия…
Внезапно пред мен блеснаха ярки светлини. Тук пътят завиваше плавно. От лявата ми страна се издигаха стръмни скали, в дясно зееше бездънна пропаст. На около двеста метра бе избухнало отражение на фарове от склона на планината. И почти веднага от завоя с невероятна скорост излетя някаква кола. Занесе се силно, но веднага се оправи. когато се оправих от изумлението — не винаги може да се наслаждаваш на такава класа, — тя беше вече далече. Но аз успях да различа прилепената към земята стойка на спортната машина и нейния цвят: тъмнозелен… Това е той! Няма никаква грешка. Познах я по силуета. Той ми се бе врязал завинаги в паметта.
Инстинктивно превключих скоростите и рязко натиснах спирачката. Колелата блокираха, запързалях се известно разстояние и спрях. В същия миг отново бях заслепен: от завоя избликна светлина. Чух се скърцането на гумите и иззад скалите изскочиха няколко машини. Приличаха на глутница кучета, които гонят лисица. Песовете бяха подушили плячката. Те преследваха заклет враг.
Единственото, което на можех да разбера, бе защо бяга от тях? Изглежда бе решил да се поразвлече и едва тогава да ги убие. Пръстите ми сами се протегнаха към таблото. Оръдието със снаряди от масло… Стреляше с капсули в които се намираше по пет литра хлъзгаща се течност. Като попадне в целта, снарядът се пръска и маслото залива пътя. Бях се убедил в ефективността на действието му. Старият Кайда бе заклет прагматик и когато изразходва толкова средства за това опасно и противозаконно приспособление, сигурно е изхождал от мисълта, че непременно ще бъде употребено някога. Натиснах копчето. От изстрела колата се разтресе. Светлините на колата пред мен сякаш бяха обвити с някаква димка. последва нещо неправдоподобно: колата изгуби стабилност и се завъртя около оста си, на едно място, подобно на куче, което гони опашката си. Искрено поисках водача да е момче на мястото си. Та не желаех да падне в пропастта. Пронизителен вой на спирачки, трясък на мачкано желязо… Трите предни коли се плъзгаха в здрава прегръдка, докато не се спряха в склона на планината.
Повече не гледах. Рязко обърнах и потеглих като ракета. Съдбата на „племето на бегачите“ вече не ме интересуваше. Започнах преследването.
Завоите следваха един след друг. Пътят водеше надолу. Излязох от поредния вираж и го видях — бе пред мен, на около петстотин метра. Светлините на фаровете ми просто го измъкнаха от мрака. Тъмнозелената кола започна да забавя скорост. Така ме допускаше до себе си.
Залепих се за опашката му, малко вдясно. Той влетя в насрещното платно. И наду газ. Носихме се един до друг, почти слети. Погледнах през страничното стъкло. Зловещият силует на спортната кола приличаше на разпрострял се по земята паяк. Там някъде, зад таблото, в блока за контрол, се мяташе живия разум на Сьосуке Кайда, сред сложната плетеница от електроника. Но… Той не беше сам! В купето, където не можеше да има някой друг, видях блед профил.
Лицето се обърна към мен. Маки! Блеснаха бели зъби. На лицето й бе изписано странно блаженство, сякаш бе напълно пияна. И тогава разбрах истината. Тя преживяваше най-висшето наслаждение. Нямаше с какво да се сравни такова щастие — да се повериш на любимия човек…
От време на време Сьосуке тържествено свиреше. Той ме поздравяваше! Искрено се радваше на срещата ни… Лицето ми се покри с цвета на срама. Изглежда аз съм грешал? Напразно съм мислил, че ме ненавижда?
Но прилива на угризения на съвестта продължи кратко. Сьосуке рязко изви и ме удари силно по корпуса. Хванах се здраво за волана и отчаяно се опитах да си върна управлението на колата. Машината-убиец оправда името си. Бликналите дружески чувства бяха следствие на минутна слабост.
Нова яростна атака! Един след друг той ми нанасяше жестоки удари. В дясно чернееше дълбока пропаст. Изглежда, изпълнен с безумна ярост, се стремеше да ме блъсне долу. Ние приличахме на две диви животни, които упоени от кървавата си борба, бяха забравили всичко друго на света. В битката прилагахме цялото си умение и ловкост, като мигновено долавяхме и най-малката грешка на другия.
Гумите така виеха, че просто късаха тъпанчетата на ушите ми. Мачканата ламарина гърмеше. Така изминахме няколко завои. Шансовете ни за победа бяха приблизително равни. Но такова състезание на пределна скорост не можеше да продължи вечно. Когато го разбрах, бях на косъм от смъртта.
След поредната, този път особено яростна атака, колата ми загуби стабилност и се понесе право към бетонната ограда. С всички сили натиснах спирачките и завъртях волана наляво. Машината се вряза в преградата, купето й се смачка като хартия и тя увисна над пропастта, като предните колела продължаваха да се въртят.
Помъчих се да отворя вратата, но тя не се поддаде. Навярно се бе заклинила при удара. А противникът ми, който се бе пронесъл напред, сега рязко завиваше и се готвеше за нова атака. Вцепених се. Можах само да го наблюдавам.
Да ме изпрати в ада, не му трябваха усилия. Достатъчно бе леко да ме бутне отзад…
Един от фаровете му не гореше: бе разбит по време на схватката. Но и останалото здраво око яростно ме заслепяваше. Стиснах клепачи и зачаках края. Но той не идваше. Вместо него се раздаде силен удар в преградата и същевременно отчаяното скърцане на спирачките.
Отворих очи и видях колата-убиец да лети над пропастта и бавно да пада надолу. Тя едва не ме докосна. За миг се мярна лицето на Маки — от отворената уста излиташе беззвучен вопъл.
Така и не зная защо той изведнъж загуби управление. Може при удара в оградата от моята кола да се е изляло маслото. И той да е попаднал на тази хлъзгава повърхност. При засилване подобно плъзгане е фатално. Аварийното антиблокиращо устройство не успя да сработи. Всичките му опити да се задържи на
