беше изгряла. По тая широка о-ска улица от двете страни на реката беше по-оживено. Мяркаха се човешки сенки, чуваше се и говор по-близу или по-далеч. Някъде нагоре, отвъд другия бряг на реката, светеше все още отворена кръчма или бакалница.
— Риба ли ловиш? На две стъпки пред Бориса се бе спрял непознат човек. Борис върна паролата, както беше уговорено:
— Прияла ми се е рибя чорба.
— Хайде да те заведа; заедно ще ядеме.
Тръгнаха мълчаливо по течението на реката. Вървяха дълго по едрия, прашен калдъръм. Минаха на отвъдния бряг, навлязоха в някаква махала с по-малки къщурки, но с по-широки дворове и градини. Мълчаха и двамата през цялото време. Най-сетне непознатият рече тихо:
— Ха тука. Побутна една порта, мина през някакъв двор, влезе в друг през малка междинна вратичка, мина и през трети двор. Борис го следваше отблизу, но сянката на непознатия понякога изчезваше в гъстата тъмнина, оставаше само тихият шум на стъпките му. Някъде наблизу залая куче, ала те вече стояха пред вратата на една къща, която едвам се надигаше от земята. Вратата сама се отвори, като да ги бе очаквал някой зад нея. Влязоха в тъмно ходище. Изпод друга една врата, също през ключалката й, се процеждаше светлина и непознатият бързо пристъпи натам. Влязоха и двамата в неголяма стая с нисък таван, на една от стените й бе окачена запалена газена ламба. Край малка масичка седяха двама мъже — единият до самата масичка, а другият по-далеко насреща.
— Ето, доведох го — рече непознатият.
Тоя до масичката едва кимна с едрата си, рано по-оголяла глава. Борис Глаушев го познаваше — беше Богдан Бобев, председателят на окръжния революционен комитет. Дребен и като че ли още по-дребен, както бе седнал до масичката, бледолик мъж с черни очи и провесени черни мустаки. Необикновено едри, като главата му, бяха и неговите кокалести ръце. Той спря върху Бориса къс, съсредоточен поглед и каза:
— Седни, Глаушев. Ти… Свободен си.
Борис едва сега, на светло, видя спътника си, който бързо изчезна зад вратата. Председателят продължи разговора си със седналия срещу него, като да бяха сами в стаята:
— Разправяй по-нататък.
Другият — млад мъж в извехтяло и неудобно градско облекло — изви очи към Бориса, който бе седнал край стената срещу вратата, но председателят помръдна с мустаки: продължавай, щом ти казвам!
— Сичко вървеше добре, господин Бобев. Нели казах… Стоиме двамата с Кузо и чакаме, както бехме решили. Янис се зададе отгоре тамам навреме. Аз извадих да запаля цигара, като че друга работа си немам. И гледам под око как ще я свърши Кузо. Приближи се Янис на две-три крачки и Кузо извади леворвера — так, так, так, так! Четири пъти право в него. Видех как се хвана с две ръце за гърдите Янис и отвори уста, ама глас не се чу. Свърши се, си рекох. Ама Янис бръкна в пояса си, извади и той леворвер. Докато… Так, так — и той два пъти в гърдите на Кузо. Кузо се опули, ей такива очи, и току падна ничком. Не мръдна повеке.
— А ти?
— Аз… що? Веднага след Кузо падна и Янис. С четири бе ударен, ама преди да пукне, изяде и Кузо. Аз немаше какво да правя. Тръгнах си. Двама заптии веке тичаха насам. Да ме хванат — леворвер в пояса ми.
Председателят беше недоволен, тъмните му очи святкаха остро. Борис се досети, че ставаше дума за изстрелите, които и сам бе чул тая вечер: четири и после още два. Бобев каза бързо, сърдито:
— Защо не го оставихте да отмине? И… в тила му. Може и с един куршум само.
— Кузо… нели го знайш. Аз, казва, в гърдите му. Очи в очи. Да не мислят гърците, че се боиме.
— Глупости! Заповедано му беше да свърши работа.
Той на дуел ли излиза? Да знаете всички, и ти запомни добре: пращат те да свършиш каквото ти е заповедани, а не да делиш мегдан. Ето какво стана с Кузо. Като е за юначество, то е друго, ще има кога да го покажеш. Хайде, прибирай се!
Бобев и Глаушев останаха сами. Бобев веднага премина на друг разговор:
— Как вървят работите по Преспа, по околията?
— Там е по-спокойно, както виждам. Мина вече доста време от въстанието, поуспокоиха се хората по селата, макар по изгорелите села да е много тежко и сега. Ти знаеш, имаме вече две чети в околията, а по Железник ходи пак Марко Чендов с осем души. Ние там с народа поне сме по-спокойни. Гледаме с оръжието пак да се
постегнем.
Богдан Бобев се загледа някъде, черните му очи блестяха силно срещу светлината на ламбата. Едрите му ръце тежаха върху масичката, сложени там и сякаш забравени. Или това беше от умора. После той започна отново:
— Да, вие там с народа. Изгоре той във въстанието, реки кръв проле, страда като грешен дявол, люти зими прекара без покрив, без хлеб, пред никого не се оплака, никого не предаде. По работата си тръгна. И пак за оръжие ще мисли. Народът! И вие с него, даскалите. А ето какво е положението иначе, може да знаеш, но може и да не знаеш всичко — обърна той очи към Глаушев. — Отгоре, от север, напират все повече сърбите, отдолу, от юг, напират още повече гърците. За плячка. За земя, за живи човешки души. С оръжие и със злато. И пак върху същия този народ. С огън и меч повече, нежели със злато. Свиди им се златото. Народната кръв е по-евтина. Турците им помагат и си гледат сеир. Наша България… и тя себе си гледа най-напред. И в нея беснеят триста дяволи. Вие там, по Преспа, сте по-далеко, но и до вас ще стигне огънят. Ако не го спрем, ако не го потушим.
— И до нас се усеща вече горещината му.
— Как… как и до вас?
— Ами нали чуваме какво става. И после… Ние впрочем писахме на окръжния комитет за това… Сърбите се опитват вече и у нас, в Преспа. Пратиха учители, училище отвориха, отвориха параклис. Отскоро
е наистина, но… Опитват се да събират хора. Но и по-рано, преди въстанието, имаше в Преспа такава подкваса.
Бобев не чу последните думи на Глаушев. Дясната му ръка едва се помръдна върху масата, каквато беше едра и тежка:
— Ще ги изгоните. Веднага ще ги изгоните. Учителите. И чукнете некого от тех там, който много се старае.
По бледото лице на председателя нищо не се промени. Не повиши той и глас.
Замълчаха и двамата. После Глаушев заговори изтихо, с наведени очи, като да говореше сам със себе си:
— Казах… по-спокойно е там, по нас. Но не е, не е точно така. Народът… да, народът си е все същият. Като, като земята. Четите се възстановиха, а Марко Чендов не е и напускал района си. Селяните сами го потърсиха още веднага след въстанието, къщите им още пушеха от пожарищата. Да — той дигна сините си очи срещу председателя и продължи угрижен, със същия тих глас: — И все пак нещо се промени и още повече се променя. Горе най-много, сред нас. Дървото се люлее от ветъра от корен, но върхът му се развева и превива на всички страни. Това ми иде на ум.
Богдан Бобев спря тъмния си бдителен поглед върху лицето му, а Глаушев продължи:
— Такива сме ние всички: мислите ни далеко изпреварват нашите дела… това, което наистина можем да направим. Летят надалеко мислите ни. Ние, даскалите, загубихме страха си, страхопочитанието си пред организацията. Ние, даскалите, и всички, които се сметат за по-знающи. Или, още по-точно, всеки по своему, със свой ум решава работите на Организацията. И ние там, в Преспа. Често се караме. Карахме се, спорихме и преди, но сега нема ни страх, ни почит. Трудно се върви така вкупом, с една и съща обща идея. Всеки със свои мисли върви.
— Хм… — пробягна нещо като усмивка по въздебелите устни на председателя, но погледът му остана непроменен. Той добави: — Тук още повече. Ще видиш. Законът требва да се възстанови. Законът на Организацията. Той е един и не се променя. Иначе върхът, който се люлее и превива, ще изкорени и дървото.
Борис Глаушев нищо не отговори. Нямаше и време. В стаята влезе нов човек, веднага след него —
