ослепените — колко ли бяха те? Хиляди. Всичките му войници, които Василий бе успял да плени в Клидионската теснина и в последния бой към Струмица. Той ги жалеше и чувствуваше пред тях някаква голяма вина. Сега бе оживял както никога и страхът му за царството. С тия слепи войската бе разбита. Колко войници още бяха останали в Струмица? Нужно беше много време, докато се събере нова войска. Ще почака ли Василий? Само преди няколко дена Самуил беше по-силен, по-смел, с добри надежди. Но сега ето не може ни да се помръдне в леглото си от слабост. Сега той мислеше за смъртта си и за своя син, който трябва, да остане на негово място! „Ах сине мой… Да беше жив поне Рун. Яков Рун. Оставям ти разбито царство, разбита войска.“
Сянката на Радой се размърда по пода; той разбра мислите на своя господар и не можа да се сдържи:
— Ти сега мисли за себе си, го-господарю, и по-скоро да оздравееш. Остави сега всичко друго, войската и…
Самуил помълча, сетне тихо рече:
— Какво е цар без войска? Без царство. Без народ. Нищо! — Той потърси слугата с очи и продължи някак строго, като че ли искаше да му припомни неговото място на слуга: — Иди да ми повикаш епископа.
— Хъ… — изръмжа Радой. — Той е тук. Чака да го повикаш. Да не подушат те болен човек.
— Върви.
Слугата повлече нозе към вратата, в стаята останаха царят и Ирина сами.
— Кажи, щерко, да изпратят люде при Радомира, ако могат да стигнат до него.
Ирина не му каза, че сама бе изпратила вече люде при мъжа си, за да не се досети царят, че бе помислила за смъртта му, а отговори:
— Добре, татко.
— Кажи на Владислава… да се погрижи за всичко, докато дойде Радомир.
Ирина Радомирова пристисна устни, да спре думите, които изеднаж дойдоха на езика й. Не, не беше време и сега да разкрие истинския образ на Ароновия син. И каква полза, що можеше да стори сега старият цар? И тя пак отговори:
— Добре, татко.
Ирина премълча и това, че бе наредила да сложат стражи пред царските покои, които не пущаха никого при царя без негово и нейно също желание и повеля. Тя се боеше тъкмо от Владислава, да не би да ускори някак смъртта на чичо си, преди да пристигне Радомир в Преспа. Тя не мислеше и да се отдалечава от леглото на царя, но когато в стаята влязоха епископ Емилиян и старият слуга, той пак обърна поглед към снаха си:
— Остави ни сами, щерко.
Ирина Радомирова излезе, но не отиде по-далеко от съседната стая.
— Седни срещу мене, твое преосвещенство — рече Самуил. — Да мога да те виждам. Това е може би последната ни среща.
— Това знае само бог, царю — отвърна епископ Емилиян, преди да седне на стола, който приближи към него Радой.
— Тъкмо ти ми си нужен сега, божи наместнико — продължи царят. — Ето и слугата ми нека чуе нашия разговор. Той ми е бил винаги като жива съвест.
Епископът седеше срещу него с наведени очи, със словени в скута ръце и сякаш се боеше да се настани по-добре на стола. Той попита:
— Желаеш ли причастие, царю? — И продължи: — То е нужно, когато човек е на кръстопът и не знае дали ще отиде, или ще се върне. Пречиства душата като жив огън.
— Не те повиках за обреди и тайнства. Зад тях може да се крие и лъжлива вяра. Мене ми е нужна божията милост, ако можеш да ми я дадеш. Но ти бъди строг съдия, за да знам кое ми прощаваш и кое не ми прощаваш.
— Той ли ще те ооосъди тебе… — чу се грубият глас на царския слуга.
Самуил нищо не му отговори; той чувствуваше и знаеше, че Радой прикриваше с грубостта си своята скръб по него. На слугата отговори епископът:
— Ще съдя това, което ще чуя, според словото божие, както е писано по книгите.
— Книгите… Да не би господ да ги е написал! Писали са ги грешни люде.
— Мълчи, Радое — каза тихо Самуил и като помълча един дълъг миг, обърна очи към епископа, въздъхна издълбоко: — Пролях аз много кръв. Убих и брата си. Мъчи ме мисъл и за тия слепи люде вън… Това е, което искам да спомена в тоя мой час. Епископът на Преспа почака още някое време и като видя, че царят няма да каже нищо повече, заговори на свой ред:
— Виждам аз, царю, че в сърцето ти е останала боязън от бога. Има един изход, който е оставила великата божия милост за нас, грешните люде: разкаянието. Който се разкае от сърце за грешните си дела, ще получи опрощение.
— Како в църква… — чу се откъм насрещния ъгъл на стаята сърдитото ръмжене на Радоя.
Епископът едва сега погледна царя и попита:
— Ти готов ли си да се разкаеш, царю?
Срещу погледа му живо припламна погледът на Самуила:
— Всичко върших за царството и за людете му. Друго няма да кажа дори и пред лицето на бога. Царството и людете му. Това слагам в другото блюдо на везните.
Епископът мълча дълго. Не каза нищо повече и царят. Мълчеше в ъгъла и слугата. Най-сетне епископ Емилиян стана, поклони се доземи пред одъра на царя и тихо си излезе. В стаята влезе пак Ирина Радомирова.
Царят живя още два дни. И не се усети вече нито за един миг по-силен, а изпадаше в някакъв все по- дълбок унес. Попита още няколко пъти за сина си Радомира; тая мисъл не угасваше в ума му, а и тя беше не толкова за сина, колкото за царството и за новия цар, който трябваше да го замести. Спомена той, към края на втория ден, и за по-младия свой син, незаконородения. Пошепна на Ирина да се приведе към него и продължи все тъй тихо:
— За Давида искам да ти кажа… Обичайте го вие с Радомира. Братя са те. А той е още невръстен и…
Самуил въздъхна и не се доизказа. Не спомена името на Биляна, както бе дошло и сега в паметта му като някаква далечна светлина.
— Да, татко — отвърна Ирина Радомирова. — Той е наш брат.
През тия два дни тя не пусна никого при царя. Които идваха да питат за болния цар, тя ги държеше долу, в широкото преддверие на двореца. Там държеше тя и Владислава, Ароновия син. Ирина отговаряше:
— Царят спи. Царят току-що заспа.
Самуил и наистина беше в постоянен унес.
Привечер на втория ден той изеднаж отвори някак по детски учудени, а може би уплашени очи. Цветните стъкла на прозорците бяха започнали да тъмнеят, но в стаята беше още доста светло. Царят прошепна бързо:
— Защо не палиш още светлина, Радое? Тъмно е вече…
— Ще запаля — отговори слугата и гласът му трепереше.
После пак се чу шепотът на царя:
— Вода… Дай ми малко вода…
Радой остави светилника и побърза да донесе чаша с вода. Ирина я взе, приподигна с другата си ръка главата на Самуила, поднесе чашата към устните му. Той отпи една глъгка — чу се как шумно преглътна. В следващия миг Ирина усети как се отпусна върху ръката й главата на царя.
Старият цар бе издъхнал.
Ирина Радомирова сложи главата му на възглавницата, подаде чашата на Радоя. Тя притисна с пръсти двете мъртви очи, после се изправи пред леглото на царя и се прекръсти. А слугата като че ли нищо не забелязваше. Той сложи с някакво преголямо усърдие чашата на мястото й, върна се при леглото на
