мислим за лъжите…
— Млък! Неуки сте като котки и двете и не знаете дори за какво става дума. Като останалите заслепени моралистки сте: лъжете от сутрин до вечер, но не чрез устите си, а чрез лъжовните си очи, с тона си, с измамната си симпатия, с жестовете си, извръщате самодоволните си гласове и парадирате пред Бог, всичките уж казвате все истината, а лъжата е изстудила душите ви, ако въобще ги имате. Защо си вярвате, че само казаната лъжа е лъжа! Ако се обърнете назад, ще я видите в душите си! Каква е разликата между лъжата в очите и тази в устата? Няма на тази земя човек, който да не е лъгал стотици пъти на ден, а вие, вие, които се лъжете взаимно, сега изпадате в такъв лунатичен ужас, защото съм казал на детето една доброжелателна, великодушна лъжа, за да я предпазя от въображението и, която ще я спаси от това да изпадне в треска за час, просто е против моралният ми дълг да го позволя! Вероятно, според вас, трябваше да го направя, за да спася нещастната си душа!
— Хайде, обяснете причината. Нека разгледаме детайлите! Какво бихте направили двете, ако знаехте, че щях да се появя в стаята?
— Какво?
— Ами влязохте и заведохте Хелън с вас, нали?
Двете лели мълчаха.
— Каква беше причината и какви бяха намеренията ви?
— Какво?
— Да не ви обвиня! Да не знам, защо се е влошила Маргарет. Или с други думи да ме излъжете, само че тихо. Още повече, да напакостите с тази ваша лъжа.
Близначките се изчервиха, но не промълвиха ни дума.
— Вие не само, че лъжете, но лъжете с устите си, вие двете!
— Не е така!
— Така си е, само че пакостите! Не бихте си издали, нали! Знаете ли какво е отстъпление и признание?
— Какво имате предвид?
— Прието е, като отстъпка, че безобидните лъжи не са престъпление, признавате, че уж правите разлика. Например, миналата седмица, вие отклонихте поканата на Мисис Фостър, за да посрещнете ония отвратителни Хигби на вечеря, при това вежливо, уж, че имате работа и не можете да отидете. Това си беше лъжа. Истинска лъжа! Хайде, опровергайте се, Хестър, с друга лъжа…
Хестър отговори с поклащане на глава.
— Е! Отговаряйте! Било ли е или не е било лъжа?
Бузите и на двете почервеняха, но после отговориха твърдо, признавайки си:
— Излъгахме!
— Добре! Промяната започна, все още има надежда за вас, не бихте излъгали, за да спасите душата на най-добрата си приятелка, но лъжете без скрупули, ако е необходимо да се спасите от неодобрение, казвайки неприятна истина.
Той стана. А Хестър, говорейки от името на двете, каза студено:
— Добре, излъгахме! Признаваме си, няма да се повтори. Грях е! повече няма да лъжем никого за нищо, освен за да му спестим мъката и болката, заклеваме се пред Бог!
— А, колко лесно се пречупвате! Факт е, че вече си бяхте пречупили, защото това, което казахте дотук също беше лъжа. Довиждане! Променете се! Една от вас трябва да отиде при болната!
IV
Дванадесет дни по-късно.
Майката и дъщерята лежаха болни от ужасната болест. Шансът им бе малък. Възрастните сестри изглеждаха уморени и бледи, но не даваха поста си. Имаха болни сърца, но твърд характер. През всичките дванайсет дни, майката се молеше за детето, а то за майка си, но и двете знаеха, че молитвите им не се чуват. Когато казаха на майката, че е болна от тиф, тя се изплаши и веднага попита дали има опасност да е заразила Хелън. Хестър се побоя да и каже истината, въпреки, че все още не вярваше на доктора, но като видя усмивката по лицето на болната и как болката изгуби част от силата си, осъзна, че е малък позор да излъжеш, въпреки, че все още вярваше, че това е грях. В този момент болната осъзна, че детето трябва да е далече от нея и каза, че би сторила всичко възможно, тъй като по-скоро би умряла, отколкото да види детето си болно. Онзи следобед, Хелън легна болна. Ставаше все по-зле през нощта. На сутринта, майка и, попита:
— Тя, добре ли е?
Хестър потрепери, отвори уста, но думите отказваха да излязат. Майката лежеше отпаднала, гледайки, мислейки, чакайки, изведнъж побледня и шепнешком каза:
— О, Боже мой, това ли е? Тя е болна, нали?
После лелята изведнъж вдигна глава бунтувайки се:
— Не! Успокой се, тя е добре!
Цялото сърце на болната се обърна с признателност:
— Благодаря ти Боже! Целуни ме! Колко се надявах на това?
Хестър разказа на Хана, но тя каза студено:
— Сестро, това е лъжа!
Устните на Хестър се разтрепериха, после се отърси от мъката и каза:
— Ох, Хана, знам, че е грях, но как иначе да и помогна, не мога да се боря с мъката и самотата в очите и.
— Няма значение, лъжа си е и Бог ще те държи отговорна за нея.
— Ох, знам това, знам това! — Изплака Хестър, чупейки ръце. — Но дори и сега да беше, пак щях да сторя същото. Знам!
— Тогава аз ще го направя!
Хестър падна в краката на сестра си, плачейки и умолявайки:
— Недей, Хана, недей — това ще я убие!
— Аз все още говоря само истината.
На сутринта тя занесе ужасната вест на майката. Когато се завърна от мисията, Хестър седеше и чакаше треперейки в хола. Промълви:
— Ох, как го възприе, как…тази бедна, объркана майка.
Очите на Хана плуваха в сълзи. Каза:
— Бог да ми прости! Казах и, че детето е добре.
Хестър я прегърна с „Бог да те поживи“!
След това, те най-сетне узнаха границите а силата си и приеха съдбата си. Те капитулираха и се самообвиняваха мислено за мекотата си в ситуацията. Ежедневно щяха да повтарят тази сутрешна лъжа и щяха да изкупват греха си с молитва, но не измолвайки забрава и прошка, а желаейки само Господ да разбере слабостта на душите им, не можеха ни да се скрият, ни да се извинят.
Всеки ден бедното дете ставаше все по-зле и по-зле, но те лъжеха майка му и се радваха на усмивката и.
Първом, момичето беше достатъчно силно, за да държи молив и пишеше дълги, трогателни, изпълнени с обич писма на майка си, чрез които прикриваше болестта си и които майката четеше и препрочиташе със сълзи от благодарност и обич, целуваше ги отново и отново и ги пазеше като драгоценност под възглавницата.
После дойде денят, в който малката падна, ръката и стана твърде слаба, умът-размътен, езикът- безсмислен. Беше тъжна дилема за бедните и лели. Нямаше писма, изпълнени с любов, за майката. Не знаеха какво да сторят. Хестър се опита да измисли правдоподобно обяснение, но не можа, съмнение се изписа по майчиното лице, после тревога. Хестър го забеляза, разпозна зараждащата се опасност и видя настъпващия провал. Каза тихо и ведро:
— Мисля, че няма да ти хареса да го научиш, но Хелън спи в Слоунс. Има малко парти и въпреки, че не искаше да ходи, ти си толкова болна и ние я принудихме, тя е толкова млада и има нужда да изживее
