собствен път, но Саша се държи много по-добре от някогашния си прототип. Да допуснем, че е така. Но сегашният Рибаков знае неизмеримо повече от Саша. Тук имаме много сложно взаимодействие на две начала: на позицията, която авторът заема заедно с героя (уверена и ясна позиция), и на позицията, която авторът заема с нас, мислейки за героя. Тази втора позиция е по-широка и по-горчива от първата, макар че не можем да я наречем уверена и ясна. Но и в неувереността се крие смисъл. Не съм сигурен, че е нормално сплотяването да става за сметка на истината, а истината да се утвърждава за сметка на сплотяването, но нали това усещане за ненормалност, за трагична подмяна ми го внушава пак Рибаков. Не съм сигурен, че „вождовете на опозицията“ не биха казали на противниците си нещо такова: „и с вас не може другояче…“ Тогава къде е краят на тази кървава въртележка? И дали причината е във „вождовете“? Ами Саша — толкова ли е извън тази логика? Позицията на Саша е: правилната идея е завладяна от баулиновци, столперовци, дяковци, правилната идея трябва да се върне в чисти ръце. Но чии ръце са чисти? Как да го определят в онази ситуация? Квачадзе, троцкистът, заточен заедно със Саша, му подхвърля: Ако вие имахте власт, щяхте да ни извивате ръцете не по-зле от тези конвоири.
Саша отговаря:
— Представям си какво щяхте да правите с нас вие, ако имахте власт.
На което троцкистът презрително отвръща:
— Вие и тогава щяхте да вдигате ръце „за“…
И отново Рибаков бързо отклонява диалога: „Не бива да се карате, момчета.“ Да, но вие, читателят, вече сте получили токовия удар. Фразата на Квачадзе се загнездва в съзнанието ви. И тази фраза взаимодействува не с наивната вяра на Саша, а със змийската мъдрост на вожда, който вижда по-далече от него. Вие няма толкова бързо да отклоните диалога от съзнанието си. Е, и какво: щяха ли да вдигат ръце „за“ или не? Хората като Юрий Шарок, уязвените, обидените, притихналите, очакващите часа си, щяха ли да вдигат ръце? Да, несъмнено! А хората като Саша Панкратов? Съмнително е, така ли?… Ами ако ги убедят, че линията е правилна?
Една смътна догадка ви тревожи, когато четете романа на Рибаков: Саша прилича на вуйчо си, Марк Рязанов, какъвто е бил той на младини. Същата силна вяра, същата твърдост и решителност. Пътят на Марк е прав: неговата стоманена воля намира крилото на още по-голяма стоманена воля. И тогава Софя Александровна изкрещява на брат си: От меч ще загинете! И гибелта е надвиснала, но не над брата, а над сина. Случайно ли е? Саша, който толкова прилича на вуйчо си, би ли се спрял по своя път — нали е твърд, горд, нали мрази страдалците. Защото нали времето е жестоко и ние сме жестоки. „Времето“… Нещо пронизва сърцето му едва когато вижда как майка му блъска белокосата си глава в стените, разбрала къде го отвеждат.
Чудно ли е? Та нали Марк Рязанов най-спокойно й отговаря:
— Е, скъпа ми сестричке… — отмества стола и си тръгва.
Саша е израснал без баща — и нищо, намерило се е кой да помогне. Равнявал се е по вуйчо си. Имало е и деца, израсли дори без майки. Строго време.
И всички тези мисли, на които ни навежда Рибаков в „Децата на Арбат“, пак са негова позиция. Позиция, изразена не по отделни конкретни въпроси, а по един глобален, духовно-практически, нравствен въпрос: как трябва да живее човек и какво става с човека в „строгите времена“? Кое в тези времена е от самия човек? Кое е от проклетото минало? И кое — от илюзиите на настоящето?
Децата на Арбат са деца „без родители“. Без „минало“. Бащите, напротив, имат минало. Фигурата на Сталин в противовес на цялото огромно младо население на романа е представена именно чрез миналото. Именно от миналото носи този човек горчивите си рани и убеждението, че хората са безжалостни и подли, докато не ги накараш да се стреснат.
— Хората уважават само тежката, строга, но здрава и сигурна бащина ръка.
А отдолу, от преизподнята, където той хвърля хората, идва отговорът:
— Синът не е син и бащата не е баща…
Традиционни, осветени от хилядолетията понятия се прилагат към свят, изтръгнал се от вековните орбити; понятията се преобръщат: щастие и нещастие, истина и лъжа, добро и зло разменят местата си. Така в романа на Рибаков се заражда Шекспировата мелодия: човешкото могъщество е длъжно да разбере какво представлява, откъде е и защо е.
Анатолий Рибаков е написал не просто честна и силна книга за „черните времена“. Защото черните времена рядко идват черни, по-често те идват в розово или дори в ослепително слънчево. Тук става дума дори не за това как да различаваме времената: то не се предугажда и всяко поколение ще ги различава, изхождайки от собствения си опит. Въпросът е как човек да издържи във всякакви времена.
Защото времената се правят от хората. Макар хората да мислят, че те нямат нищо общо и всичко е довято от „вятъра на историята“ или от злонамереността на лоши вождове.
Та кой тогава ще издържи?
Ще издържи само онзи, който поеме върху себе си бремето да признае, че тъкмо той прави времето. Прави го и отговаря за него. Инак — гибел: „ще вдигаме ръце“, ще се предаваме.
И това според мен е основният морален урок, който ни преподава Анатолий Рибаков със своята книга.
Информация за текста
© 1987 Лев Анински
© 1988 Здравка Петрова, превод от руски
Лев Аннинский
Отцы и сыны, 1987
Сканиране и разпознаване: nextvasko, 2008
Редакция: ira999, 2008
Издание:
Анатолий Рибаков. Децата на Арбат
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1988
Редактор: Пенка Кънева
Художник: Божидар Икономов
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Васко Вергилов
Коректори: Жанета Желязкова, Таня Кръстева, Донка Симеонова, Мая Поборникова
Руска, 1 издание
ЕКП 07/9536375611/5617–183–88
Издателски № 2648. Формат 60х90/16
Издателски коли 30,50. Условно издателски коли 36,39
Дадена за набор на 29.XII.1987 г. Излязла от печат на 30.III.1988 г.
Печат и подвързия Д.П. „Д. Благоев“
Цена 4,78 лв.
Анатолий Рыбаков. Дети Арбата. Журнал „Дружба народов“, № 4, 5, 6/1987 г.
Лев Аннинский. Отцы и сыны. Журнал „Октябрь“, № 10/1987 г.
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9735]
Последна редакция: 2008-12-12 09:00:00
