Ханс Кристиан Андерсен
Дивите лебеди
Далече-далече оттук — там, дето лястовичките отиват да зимуват — живееше един цар, който имаше единайсет сина и една дъщеря на име Елиза. Единайсетте братя бяха князе и затова ходеха на училище със звезда на гърдите и със сабя на кръста. Те пишеха с елмазени калеми на златни плочи и всичко заучаваха наизуст тъй добре, сякаш четяха по книга. По всичко личеше, че бяха князе. Сестра им Елиза пък седеше на огледален чин и имаше една книжка с картинки, купена за половин царство.
Да, добре си живееха децата, но туй не продължи дълго.
Баща им, царят на цялата страна, се ожени за зла царица, която не обикна клетите сирачета. Те забелязаха това още първия ден. В палата се даваше голямо угощение и децата започнаха да играят „на гости“. Друг път за тая игра им даваха всичките сладкиши и печени ябълки, каквито можеха да се намерят, а тоя път царицата им даде само пясък в една чаена чаша и им каза, че от него могат да се готвят всякакви ястия.
След една седмица тя изпрати малката сестрица Елиза на село у едно селско семейство, а по-късно наговори на царя толкова лоши неща за бедните князе, че той съвсем престана да се грижи за тях.
— Махайте се от очите ми и си изкарвайте хляба сами! — рече им злата царица. — Станете големи птици без глас! — Но все пак тя не можа да им стори толкова голямо зло, както бе намислила. Единайсетте князе се превърнаха във великолепни диви лебеди. Със странен крясък изхвръкнаха те през прозорците на палата и отлетяха далече зад парка и гората.
Беше още ранна утрин, когато те стигнаха до онова място, дето сестричката им Елиза спеше в колибата на селянина. Дълго летяха лебедите над покрива, протягаха дългите си шии и пляскаха с криле, но никой не ги видя и никой не ги чу. Нямаше що — хвръкнаха те нататък, извиха се под самите облаци и най-сетне стигнаха в една голяма тъмна гора, която се простираше чак до морския бряг.
Бедната мъничка Елиза стоеше в колибата на селянина и си играеше с един зелен лист. Други играчки тя нямаше. Момиченцето проби дупчица в листа, гледаше през нея слънцето и му се струваше, че гледа светлите очи на своите братя. И винаги, когато топлите слънчеви лъчи милваха страните й, тя си спомняше за нежните целувки на братята си.
Минаваше ден след ден. Вятърът се носеше край големите розови храсти пред къщата на селянина и шепнеше на розите: „Има ли нещо по-хубаво от вас?“ А розите клатеха главички и отвръщаха: „Елиза е по- хубава от нас!“
Когато Елиза навърши петнайсет години, върнаха я в къщи. Но щом царицата видя колко хубава е станала, разсърди се и я намрази още повече. Тя с удоволствие би превърнала и момичето в див лебед, както братята му, но не посмя да стори това веднага, защото царят искаше да види дъщеря си.
Рано сутринта царицата отиде в банята, изградена от мрамор и украсена с меки възглавници и с най- хубави килими. Тя взе три жаби, целуна ги и каза на едната:
— Когато Елиза дойде да се къпе, седни на главата й, за да стане също тъй глупава като теб! Ти пък седни на челото й — рече тя на втората, — За да стане също тъй грозна като теб и баща й да не може да я познае! А ти легни на сърцето й — поръча тя на третата, — за да стане лоша и да се измъчва от това!
После царицата пусна жабите в чистата вода, която позеленя веднага, повика Елиза, съблече я и я накара да влезе във водата. И щом Елиза се потопи вътре, едната жаба се заплете в косите й, другата седна на челото й, а третата — на гърдите. Но Елиза сякаш не забеляза това и когато излезе навън, по водата заплуваха три червени мака. Ако жабите не бяха отровени от целувките на царицата, те щяха да се превърнат в червени рози. Но те все пак се превърнаха в цветя, защото седяха на главата и на сърцето на Елиза. Момичето беше толкова добро и невинно, че дори магията не можеше да има никаква власт над него.
Като видя това, царицата натри Елиза със сок от зелени орехови кори, тъй че кожата й стана съвсем кафява, намаза хубавото й лице с воняща мас и разбърка нейните чудни коси. Сега никой не можеше да познае предишната хубавица Елиза.
Когато баща й я зърна, уплаши се и каза, че това не е неговата дъщеря. Никой не позна княгинята освен кучето и лястовичките. Но кой ли пък би повярвал на тия бедни същества!
Заплака горката Елиза и си спомни за своите единайсет братя, които бяха изчезнали някъде. Дълбоко угрижена излезе тя от палата и цял ден се скита по полетата и блатата, докато най-сетне стигна до една голяма гора. Тя сама не знаеше накъде да върви. Беше й много мъчно и много й се искаше да види братята си, които навярно се скитаха също като нея без подслон. И Елиза реши да тръгне и да ги търси, докато ги намери.
Не беше минало много време, откак бе влязла в гората, а нощта настъпи твърде скоро. Елиза загуби пътя, затова легна на мекия мъх и прислони глава на един пън. В гората цареше дълбока тишина. Въздухът беше мек, а наоколо из тревата и мъха блещукаха като зелени пламъчета стотици светулки. Когато Елиза докосна с ръка едно клонче, светлите насекоми се посипаха по земята като падащи звезди.
Цяла нощ тя сънува братята си: те играеха пак с нея, както някога, когато бяха деца пишеха с елмазени калеми и златни плочи и разглеждаха хубавата книжка с картинки, ко ято струваше половин царство. Но те не пишеха на плочите нули и чертички, както по-ранс а описваха всичко, що бяха видели и преживели. Картините пък в книжката бяха живи птичките пееха, хората изскачаха от листата и разговаряха с Елиза и с нейните братя Когато тя обръщаше страниците, те си отиваха веднага по местата, за да не се разбъркат картините.
Когато Елиза се събуди, слънцето грееше вече високо на небето. Наистина тя не можеше, да го види, защото високите дървета го закриваха зад гъстите си клони, слънчевите лъчи се промъкваха през тях и бягаха като златни зайчета по треватг Зеленината излъхваше чудно ухание, а птичките се виеха над момичето и кацаха ш раменете му. В далечината се чуваше плясък на вода: това бяха много поточета, които с вливаха в едно прозрачно езеро с пясъчно дъно. Наоколо растеше гъст храсталак, но н едно място елените бяха пробили път и по тоя път Елиза отиде до езерото. Водата в нег беше толкова бистра, че когато вятърът не люлееше вейките на храстите, човек би пс мислил, че те са нарисувани на дъното: тъй ясно се оглеждаха във водата всички листца и осветените от слънцето, и скритите в сянката.
Когато Елиза видя лицето си във водата, тя се изплаши много — толкова черно грозно беше то. Ала щом намокри малката си ръчичка и изтри челото и очите си, кожата стана пак ослепително бяла. Тогава тя се съблече и влезе във водата. По-прекрасна девойк от нея не можеше да се намери в целия свят!
Като се облече и сплете дългите си коси, тя се приближи до един пенлив поток, гребна вода с шепа, напи се и тръгна нататък из гъстата гора, без да знае накъде отива. Тя мислеше за братята си и вярваше, че ще ги намери. Елиза стигна до едно диво ябълков дърво, чиито клони се огъваха под тежината на плодовете. Тя си хапна от ябълките, подпр клоните с пръчка и влезе в най-гъстата част на гората. Там беше тъй тихо, че тя чуваш собствените си стъпки и хрущенето на всеки лист, който се огъваше под нейните нозе. Н се виждаше нито една птичка, нито един слънчев лъч не прорязваше гъстите тъмни клон на дърветата. Високите им стъбла почти се опираха едно о друго. Никога Елиза не бе виждала такова усамотено място.
През нощта стана още по-тъмно. Нито една светулка не блещукаше в мъха. Елиз легна натъжена в тревата и се приготви да заспи. Тогава й се стори, че клоните у дърветата се разтварят над нея и откриват ясното небе.
Когато се събуди на сутринта, тя тръгна нататък и скоро срещна една стара жена с кошница ягоди в ръцете. Жената й даде няколко ягоди и тогава Елиза я запита дали не срещнала в гората единайсет князе на коне.
— Не — отвърна бабичката. — Но вчера видях единайсет лебеда с корони на главите. Те плуваха тук наблизо, надолу по реката.
И тя поведе Елиза към един склон, в чиито поли лъкатушеше река. По двата бряга растяха дървета, които протягаха едно срещу друго дългите си разлистени клони.
Елиза се сбогува с бабичката и тръгна към устието на реката, която се вливаше широко море.
И ето, пред младото момиче се разкри безкрайното море във всичката си величествена хубост. Но по него не се виждаха нито платна, нито лодки и момичето трябваше по неволя да се спре. То започна да разглежда безбройните камъчета, разсипани по брега; водата ги беше изгладила тъй, че те бяха станали съвсем гладки и кръгли. Стъкла, железа, камъни всичко, което бе изхвърлено на брега от вълните, беше
