Ханс Кристиан Андерсен
Жабата
Кладенецът беше дълбок, затова и въжето беше дълго. Всеки път, когато изваждаха пълната кофа, въжето с мъка се навиваше. Водата в кладенеца беше прозрачна, но слънчевите лъчи не стигаха никога до дъното. Затова пък навсякъде, където те надничаха между камъните и стените, растеше зелена тревица.
Долу в кладенеца живееше едно жабешко семейство. То беше попаднало там съвсем случайно, след като старата земна жаба скочи веднъж в кладенеца. Тя живееше и днес още. Зелените водни жаби, които смятаха себе си за истински обитатели на кладенеца и можеха да плуват във водата, признаха другите жаби за свои роднини и ги нарекоха „кладенчеви гости“. Но гостите, както изглеждаше, намислиха да останат тук завинаги. Те живееха твърде добре на дъното между влажните камъни.
Веднъж старата баба жаба направи пътешествие. Тя седна в кофата с водата и се изкачи с нея горе, но слънчевата светлина я ослепи и очите я заболяха. За щастие тя сполучи да се измъкне от кофата и — пляс! — скочи пак във водата, но три дена след това не чувствуваше гърба си от болки. Разбира се, тя не можеше да разправи много нещо за това, което беше видяла отвън, но знаеше, а туй знаеха и всички останали жаби, че кладенецът съвсем не е целият свят. Все пак старата жаба можеше да разкаже и друго нещо, но тя не обичаше да отговаря на въпросите — затова и никой не я разпитваше много.
— У-у-у, колко е дебела и грозна! — говореха за нея младите водни жабчета. — След време и децата й ще станат такива грозници.
— Може да станат! — казваше старата жаба. — Но затова пък в главата на едно от тях, а може би и в моята собствена глава е скрит скъпоценен камък!
Водните жабчета я слушаха и пулеха очички и понеже туй не им се нравеше кривяха лицата си и се гмуркаха на дъното. А младите земни жаби изпъваха от гордост задните си крачета, защото всяко от тях се мислеше за притежателка на скъпоценния камък Сетне те седяха мирно край старата жаба и без да мърдат глави, питаха я какво нещо скъпоценният камък и защо те трябва да се гордеят.
— Ах, да знаете само колко е хубав! — отвръщаше старата жаба. — Тоя камък носи щастие на оногова, който го притежава, и буди завист у другите. Повече не ме разпитвайте няма да ви отговоря!
— Сигурно скъпоценният камък не е у мен! — каза най-младата от земните жаби. Тя беше толкова грозна, че по-грозна жаба от нея нямаше. — Пък и защо ли ми е такава скъпоценност? Щом тя сърди другите, каква радост мога да изпитвам аз? Не, аз искам само едно — да се покатеря някога на върха на кладенеца и да видя какво има горе, там трябва да е много хубаво.
— Я ти по-добре си стой на мястото! — рече старата жаба. — Тук ти познаваш всички и знаеш какво имаш. Пази се от кофата, тя може да те смаже. Ако ли пък попаднеш невредима в нея, тогава кой знае дали ще се върнеш жива при нас. Не всеки може да пада тъй добре като мен и да запази тялото и яйцата си.
— Квак! — въздъхна малката жаба също тъй, както ние, хората, казваме „ах“!
Тя имаше такова силно желание да излезе от кладенеца и да се полюбува на широкия свят! Как силно я привличаше зелената тревица там горе!
И ето, на следната сутрин кофата спря случайно пред камъка, на който седеше младата жаба. Тя не можа да се стърпи и — хоп! — скочи вътре. Извадиха кофата и плиснаха водата.
— Тю, мръсна гад! — извика човекът, като видя жабата. — Такова нещо никога не съм виждал! — и при тия думи той ритна тъй силно нещастната жаба с дървената си обувка, че насмалко щеше да я осакати. Жабата едва успя да се скрие във високата коприва, която растеше край кладенеца. Тя се огледа наоколо и видя много стъбла едно до друго, погледна нагоре към слънчевите лъчи, които осветяваха листата и ги правеха прозрачни, и в тоя миг изпита същото чувство, каквото ние, хората, изпитваме, когато попаднем неочаквано в някоя гъста гора, където слънчевите лъчи проникват през клоните и листата.
— Тук е много по-хубаво, отколкото в кладенеца! Да, аз ще остана завинаги тук — каза малката жаба. И наистина мина час, мина още един, а тя продължаваше да лежи в копривата.
„Какво ли има отсреща? — мислеше тя през това време. — Щом съм дошла дотук, трябва да ида и по- нататък.“
И младата жаба заподскача бързо и излезе на големия път. Слънцето я грееше, прахът я пудреше, а тя все вървеше и вървеше.
— Гледай ти, каква суша! — каза жабата. — Наистина, колко е хубаво! Дори нещо ме гъделичка от удоволствие!
Тъй тя стигна до един ров, където растяха незабравки и ливадничета. Над рова се издигаше жив плет от глогови и бъзови храсти. Колко много цветя имаше тук! Ето, прехвръкна пеперудка и жабата я помисли за цветче, което се е откъснало от стъблото си, за да може да разглежда по-добре белия свят. Да, жабата разбираше много добре това желание.
— Да можех да направя и аз такова пътешествие! — каза си жабата. — Квак! Това би било чудесно!
Цели осем дена и осем нощи прекара тя в рова, без да чувствува някаква липсата храна. Но на деветия ден жабата си помисли: „Време е вече да вървя! Може да намеря и нещо по-хубаво! Може би ще срещна някоя зелена жаба като мен или пък няколко водни жабчета!“
През последната нощ вятърът беше донесъл до ушите й жабешко крякане. Тук наблизо живееха сигурно нейни роднини.
— Колко хубаво е да живееш, да се измъкнеш от кладенеца, да лежиш в копривата, да пълзиш по прашния път и да се търкаляш във влажния ров! Но по-нататък, по-нататък! Трябва да се намери някоя жаба! Без това не може, природата не е достатъчна!
И жабата потегли отново на път. Тя излезе на полето и скоро стигна до едно езеро, обрасло по краищата с висока тръстика. Тя скочи в него.
— Тук е много влажно за вас! — извикаха няколко водни жабчета. — Но заповядайте! Вие господин ли сте, или госпожица? Впрочем това няма никакво значение за нас. Молим, заповядайте!
Вечерта водните жабчета поканиха малката жаба на семеен концерт. Вие, разбира се, знаете какво е това семеен концерт: много радост и много тънки гласчета. Угощение нямаше, но затова пък питието беше предостатъчно — всичката вода на езерото.
— Сега ще продължа пътя си! — каза малката жаба. Тя се стремеше все към по-хубавото.
Тя видя над себе си големите ясни звезди, видя и новата месечина, видя и слънцето, което се издигаше все по-високо и по-високо.
— Значи аз все пак се намирам в кладенец, само че по-голям. Трябва да се изкача още по-виско! Нещо ме тегли, непрестанно ме тегли към по-хубавото.
А когато настъпи пълнолуние, жабата си помисли за месечината: „Няма ли да спуснат тая кофа, за да скоча в нея и да се издигна още по-високо? Или може би слънцето е по-голяма кофа? Колко голямо и лъчезарно е то! Ние всички бихме могли да се поберем в него. Трябва да внимавам, за да не изпусна случая. О, колко е светло в главата ми! Скъпоценният камък едва ли ще свети тъй силно. Аз и без това нямам в главата си скъпоценен камък, пък и не бих искала да имам. Искам само да се издигна още по-високо — към повече блясък и радост, — да, това е вече съвсем друго нещо. Едновременно чувствувам и лекота, и страх — предстои ми да направя една трудна стъпка и ще я направя. И тъй, напред! Напред по пътя!“
И тя закрачи или — с други думи — започна да пълзи и скоро излезе на един голям път, край който живееха хора. Тук имаше и градини с цветя, и бостани със зеле. Жабата седна да си почине край един бостан.
— Колко много същества има на тоя свят, които никога не съм виждала! И колко голям и хубав е самият свят! Само че трябва да го разгледам отблизо, а не да седя на едно място. И жабата се промъкна вътре в бостана. — Колко е хубаво тук! Каква зеленина!
— Да, зная много добре това! — каза гъсеницата, която седеше на едно зелево листо. — Моят лист е най-големият тук. Той закрива от очите ми половината свят, но аз мога и без тая половина.
— Куд-куд-куд-кудяк! — чу се наблизо и след малко в бостана влязоха няколко кокошки. Кокошката, която вървеше най-напред, се случи далекогледа. Тя забеляза веднага гъсеницата върху къдравия лист и я клъвна. Гъсеницата падна на земята и започна да се гърчи и извива. Кокошката я погледна най-напред с едното око, сетне с другото — тя никак не можеше да разбере какво означават тия гърчения.
— Да, тя не се гърчи от добра воля! — реши тя най-сетне и дигна главата си, за да клъвне още веднъж
