— Ето най-голямото вълшебство! — извикаха придворните дами наоколо и сложиха в устата си вода, за да клокочи в гърлото им, когато приказват. Те мислеха, че по тоя начин ще заприличат на славея. Дори съветниците на императора заявиха, че са доволни, а това значеше много нещо, тъй като на тях най-мъчно можеше да се угоди. С една дума, славеят пожъна голям успех.
Решено бе да го оставят в палата. Дадоха му клетка, позволиха му да излиза два пъти през деня и веднъж през нощта. Дадоха му и дванайсет слуги, които го съпровождаха навсякъде и държеха по една копринена панделчица, вързана за крачето му. Можеше ли да има по-голяма наслада от такава разходка!
Целият град заговори за чудната птица и ако на улицата се срещнеха двамина познати, единият веднага казваше „сла“, а другият добавяше „вей“, след което и двамата въздъхваха и се разбираха напълно помежду си. Единайсет деца, които се родиха в това време, бяха кръстени с неговото име, макар че нито едно от тия деца нямаше хубав глас.
Веднъж на императора донесоха голям пакет с надпис: „Славей“.
— Ето още една нова книга за нашата чудна птица — рече императорът.
Но това не беше книга, а кутия, в която имаше един изкуствен славей, много приличен на истинския, само че цял обсипан с брилянти, рубини и сапфири. Щом го навиеха, той започваше да пее една от ония песни, които пееше истинският славей, и да повдига опашката си, блестяща от злато и сребро. На шията на птицата бе привързана лентичка с надпис: „Славеят на японския император не струва нищо пред славея на китайския император“.
— Чудесно! — извикаха всички и тоя, който бе донесъл изкуствената птица, получи незабавно титлата „императорски доставчик на славеи“.
— Сега нека попеят заедно! — заповяда императорът. — Това ще бъде славен дует! И двата славея запяха заедно. Но туй не беше много приятно, защото истинският славей пееше, както си знаеше, а изкуственият — както се въртеше пружината му.
— Той не е виновен за това — каза придворният капелмайстор. — Той спазва много добре такта и пее точно по моята метода.
Тогава накараха изкуствената птица да пее сама. Тя имаше също такъв успех, както и истинската, и при това беше много по-красива наглед, защото бе обсипана със скъпоценни камъни като брошка.
Трийсет и три пъти изпя тя една и съща песен и все пак не се умори. Всички биха я слушали с удоволствие още веднъж, но императорът реши, че истинският славей трябва да попее. Но де отиде той? Никой не забеляза как славеят изхвръкна през отворения прозорец и отлетя в зелената гора.
— Що значи това? — каза императорът и всички придворни нарекоха славея неблагодарно същество.
— За щастие по-хубавата птица остана! — утешиха се те и изкуственият славей трябваше да изпее същата песен за трийсет и четвърти път.
Но и сега никой не можа да научи песента наизуст, защото тя беше много трудна. Капелмайсторът пък хвалеше непрекъснато изкуствената птица и дори уверяваше, че тя превъзхожда истинската — не само с външността си и със скъпоценните си камъни, но и с вътрешните си качества.
— Защото, ваше императорско величество и всички вие, уважаеми господа, у истинския славей никога не можеш да знаеш от по-рано какво ще пее той, когато у изкуствения всичко е пресметнато и точно определено. Човек може да разбере неговото изкуство, да разгледа и да изучи пружината му — с една дума, да узнае цялото му вътрешно устройство.
— И аз мисля същото! — извика всеки от присъствуващите, а капелмайсторът получи позволение идния неделен ден да покаже птицата на народа.
— Нека народът я чуе! — каза императорът.
И народът я чу и беше толкова доволен, сякаш се бе упил с чай, както става в Китай. Всички казваха: „Ах!“, като вдигаха нагоре показалеца си и клатеха глави. Само бедните рибари, които бяха слушали истинския славей, говореха:
— Добре пее и песента му прилича на другата, но все пак нещо му липсва! Истинският славей бе обявен за изгонен из границите на държавата.
На изкуствения славей пък определиха място върху една копринена възглавница до самото легло на императора. Около възглавницата бяха наредени всички подаръци, които славеят бе получил. Сам той стана „пръв певец върху императорската нощна масичка от лявата страна“, защото императорът смяташе за най- важна оная страна, дето се намира сърцето, а сърцето дори на самия император се намираше отляво. Капелмайсторът написа за изкуствената птица двайсет и пет книги — учени, преучени и пълни с най-мъдри китайски слова. И всички придворни разправяха, че са прочели и разбрали тия книги, защото иначе щяха да минат за глупци и да бъдат бити с пръчка по корема.
Така измина цяла година. Императорът, придворните и всички останали китайци знаеха вече наизуст всяка нотка от песента на изкуствения славей и тъкмо затова тая песен се харесваше на всички много повече от по-рано. Сега те сами можаха да я повтарят и туй им доставяше голямо удоволствие. Уличните деца пееха: „Ци-ци-ци! Клю-клю-клю!“ Императорът пееше същото. Да, това беше много приятно.
Но една вечер, когато изкуствената птица пееше по-хубаво от всякога, а императорът лежеше в леглото си и слушаше, нещо в нея щракна, пружината изсъска и музиката спря. Императорът скочи веднага от леглото си и заповяда да извикат придворния лекар. Но какво можеше да направи лекарят? Повикаха часовникаря и след дълги разговори и прегледи той сполучи да поправи птицата, като предупреди, че с нея трябва да се отнасят много грижливо, защото зъбците на колелцата й се били изтъркали. При това часовникарят не се наемаше да постави нови колелца, та по тоя начин да възвърне предишния глас на птицата. Туй беше истинска беда! Сега само веднъж в годината позволяваха на изкуствения славей да пее, и то съвсем за малко. Но придворният капелмайстор произнесе реч, пълна с мъдри слова, и в тая реч доказа, че птицата си е все същата. И всички повярваха, че туй е самата истина.
Изминаха още пет години и ето, голямо нещастие сполетя страната: всички китайци обичаха много своя император, а той лежеше, както се казва, на смъртно легло. Беше вече избран нов император, но народът се тълпеше на улицата и питаше първия съветник за здравето на стария си господар.
— Пф! — отговоряше първият съветник и клатеше глава.
Бледен и студен лежеше императорът в своето голямо великолепно легло. Придворните го смятаха вече за мъртъв и всеки бързаше да се поклони на новия император. Слугите тичаха да разправят новини, а слугините се събираха на разговор при чашка чай. По всички зали и коридори постлаха килими, за да не се чуват никакви стъпки, и в палата настана мъртва тишина.
Но императорът още не беше умрял. Бледен и неподвижен лежеше той във великолепното си легло под кадифения балдахин със златни ресни. Месецът надничаше през отворения прозорец и осветяваше владетеля и изкуствения славей.
Бедният император едва дишаше. На гърдите си той чувствуваше страшна тежина. Той разтвори очи и видя, че върху него седи самата смърт. Тя си беше сложила златната корона на императора, в едната си ръка държеше неговия златен меч, в другата — великолепно знаме. А наоколо, из гънките на тежкия кадифен балдахин, надничаха някакви странни глави: едни — грозни и зли, други — прекрасни и кротки. Това бяха добрите и лошите дела на императора. Докато смъртта седеше на гърдите му, те го гледаха.
— Помниш ли това? — шепнеха главите една след друга. — Помниш ли това? — и те му разказваха толкова много неща, че челото му се обля в студена пот.
— Никога не съм знаел това! — мълвеше императорът. — Нека ударят големия китайски барабан! Музика! Музика! — крещеше той. — Не искам да слушам техните думи!
Но те продължаваха да говорят и смъртта клатеше глава като китаец при всяка тяхна дума.
— Музика! Музика! — викаше императорът. — Мило, златно славейче, моля ти се, попей ми сега! Аз ти подарих злато и скъпоценни камъни, окачих ти на шията моя златен пантоф, хайде, попей ми малко.
Но птицата мълчеше, защото не беше курдисана, а иначе тя не можеше да пее. Смъртта продължаваше да гледа императора с големите си очни кухини и наоколо беше тихо, страшно тихо!
Изведнъж зад прозореца се разнесе чудна песен. Това беше истинският жив славей, който бе чул за болестта на императора и бе дошъл да го утеши и ободри с песента си. Той пееше и призраците ставаха все по-бледни и по-бледни, кръвта заблика буйно в увехналото тяло на императора и дори самата смърт се вслуша в песента на славея и рече: „Продължавай, славейче, продължавай!“
