представиш — цяло ябълково дърво! Само че не сега, разбира се.
И те посадиха зрънцето в една саксия за цветя. Момчето изрови с пръсти една дупчица, момичето пусна вътре семето, а след това и двамата го засипаха със земя.
— Да не си посмял да извадиш утре зрънцето, за да видиш дали са му поникнали в корени! — каза Моли. — Това не бива да правиш! Аз два пъти направих тъй с моите цве защото исках да видя дали са започнали да растат. Но тогава бях още съвсем глупава и това цветята умряха.
Саксията остана у Антон и всяка сутрин през цялата зима момчето я гледаше, ала виждаше нищо освен черна земя. Но ето че дойде пролетта и слънцето огря саксият лъчите си. Из земята се показаха две мънички листенца.
— Това сме аз и Моли! — рече Антон. — Какво чудо, каква красота!
Скоро се показа още един листец. Какво означаваше пък той? А след третия се появи четвърти, пети и всеки ден, всяка седмица листата ставаха все повече. Малкото растение превръщаше в дърво.
И всичко туй сега се огледа в една сълза, която старецът веднага избърса. Тя изчезна но можеше да се върне отново всеки миг — от сърцето на стария Антон.
Наблизо до Айзенах се простира верига от скалисти планини, които изглеждат отдалеч като вълни. Една от тях е цяла кръгла и се издига над другите. По нея няма ни дървета, нито храсти, нито трева — тя се казва „Планина на Венера“. Вътре, както гласи преданието, живее Венера, богинята от езическите времена. Но сред народа тя се нарича просто „госпожа Холе“ и всяко дете в Айзенах знае това и може да разкаже как тя отвлякла веднъж рицаря Танхойзер, минезингер1 от Вартбург.
Малката Моли и Антон стояха често в полите на тая планина и веднъж момичето каза:
— Смееш ли да похлопаш на планината и да кажеш: „Госпожа Холе, госпожа Холе, отвори! Танхойзер е тук!“
Антон не се реши, но Моли не я беше страх. Впрочем тя произнесе силно и ясно само думите: „Госпожа Холе, госпожа Холе!“ Останалите думи тя избъбри на себе си и при туй толкова тихо, че дори Антон не можа да ги чуе. Но какъв решителен вид имаше Моли. И колко смела беше винаги. Когато веднъж през лятото тя заедно с други момичета срещна Антон в градината, всички поискаха да го целунат — и то само защото той не обичаше целувките и се бранеше с ръце и с нозе. Но Моли се приближи смело и уверено към него.
— На мен той ще даде да го целуна! — каза гордо тя и прегърна Антон. Тя се гордееше много с това и Антон винаги й се подчиняваше, без да съзнава това. Та Моли беше тъй хубава и смела!
Ябълката, посадена от двете деца, растеше всяка година и най-сетне стана тъй голяма, че трябваше да я пресадят в градината на въздух, дето слънцето я грееше, а росата освежаваше. Сега дръвчето закрепна толкова, че можеше да понася зимния студ. А когат след лютата зима настъпи пролет, ябълковото дърво сякаш от радост се покри цяло цветове. През есента то роди две ябълки — едната за Моли, другата за Антон.
Дървото растеше бързо, а също тъй бързо растеше и Моли. Тя беше свежа като ябълков цвят.
Но всичко на земята се променя, всичко минава…
Антон не можа да се радва дълго на тоя цвят. Бащата на Моли напусна родната земя а заедно с него замина и Моли — далече, много далече. В наше време, разбира, се това пътуване би могло да се извърши с влак за няколко часа, но в ония времена трябваше повече от едно денонощие, докато се стигне до града Ваймар, разположен, както и днес, на изток от Айзенах, на границата на Тюрингската земя.
Моли плака, плака и Антон. И всички тия сълзи се сляха в една сълза, която гореше чудното розово сияние на радостта. Моли каза на Антон, че той й е по-скъп от всички чудеса на Ваймар.
Мина година, после втора, трета. През всичкото това време Антон получи от Моли само две писма. Едното донесе един колар, другото — един пътешественик. Тогава пътят беше тежък и дълъг — трябваше да се минава през много градове и села.
Колко често Антон и Моли бяха слушали историята за Тристан и Изолда и при това винаги си бяха представяли, че са нейни герои… Наистина името Тристан значеше „роден в планината“, а това никак не подхождаше за Антон. Но също като Тристан той не можеше дори да си представи, че тя го е забравила. Нали Изолда не бе забравила своя другар и когато и двамата умряха и бяха погребани — той от едната страна на черквата, тя от другата, — над гробовете им израснаха две липи, които сплетоха клоните си над черковния покрив. „Колко е хубава тая легенда — и колко е тъжна!“ — мислеше Антон. Разбира се, с него и Моли не можеше да се случи нищо тъжно и при тая мисъл Антон започваше да си пее песничката на минезингера Валтер фон дер Фогелвайде:
Особено му се харесваше едно място в песента:
Тия думи бяха често на устата му. Той пееше и си подсвиркваше песента в оная лунна нощ, когато пътуваше с кон през дълбокия проход на Ваймар, за да се види с Моли. Той искаше да пристигне неочаквано и наистина пристигна неочаквано.
Посрещнаха го много любезно, почерпиха го с вино. У Моли се беше събрало весело общество от знатни гости. И все пак Антон не намери това, което очакваше и за което мечтаеше. Той не разбираше себе си, не разбираше и другите, но за нас е ясно всичко. Човек може да живее в една къща, в едно семейство и все пак да бъде чужд на всички. Вие разговаряте помежду си, но тъй, както разговарят пътниците в пощенска кола. Запознавате се, както се запознават спътниците. Всъщност вие само се стеснявате един от друг и в дъното на душата си желаете да се отделачите по-скоро от своя съсед. Нещо подобно изпитваше и Антон.
— Аз съм честна девойка — каза му на другия ден Моли — и най-добре е да ти кажа открито всичко. От онова време, когато ние играехме като деца, се измениха много неща — и тия промени са не само външни, но и вътрешни. Навикът и волята не са властни над сърцето… Антоне, сега, когато скоро ще трябва да замина оттук, аз не бих искала да се разделим като неприятели. Повярвай ми, желая ти всичко най-хубаво, но аз не съм те обичала никога тъй, както сега обичам друг човек. Ти трябва да разбереш това. Прощавай, Антоне!
И Антон й каза също: „Прощавай!“ Той не пророни нито сълзица, но почувствува, че престана да бъде приятел на Моли. И нажеженото, и студеното като лед желязо парят с еднаква болка устните. Омразата може да бъде също тъй силна, както и обичта.
За по-малко от едно денонощие Антон беше вече в Айзенах, но конят му беше страшно изморен.
— Все ми е едно! — каза си той. — Сам аз съм унищожен и ще унищожа всичко, което може да ми спомня за нея. Аз ще съборя ябълковото дърво, ще го изскубна из корен — нека то никога вече не цъфти и не дава плодове!
Но ябълковото дърво остана цяло — скръбта пречупи само Антон. Лоша треска го повали на легло. Какво можеше да го излекува сега?…
Изведнъж се яви едно лекарство, най-горчивото, което може да съществува, но затова пък то разтърси силно слабото тяло и угнетената душа. Бащата на Антон не беше вече предишният богат търговец. Заредиха се тежки дни. Нещастието връхлетя богатия някога дом. Бащата стана бедняк. Грижите и неволите подкосиха силите му. Антон нямаше време да мисли сега за своята мъка и за омразата си към Моли. Той трябваше да замести баща си, да приведе всичко в ред, да спаси, каквото може, и след това да тръгне към далечните земи, за да се изкарва насъщния хляб.
Антон пристигна в Бремен. Но светът и хората съвсем не бяха такива, каквито той си ги представяше в детските години. Какво значеха сега за него песните на минезингерите? Празен звук — и нищо повече… Да,
