строго, както и останалите природни закони, тъй че аз бях един твърде едър вълк. Но с лекота се провирах през храстите, тичах покрай ливади и долове — като сянка измежду другите движещи се сенки. Вече почти бях влязъл в града, когато долових човешка миризма.
Долепих се до земята. Сивата козина на врата ми щръкна. Чаках. Покрай мен мина патрул — висок брадат мъж, златните му обици слабо проблясваха от светлината на звездите. Навитата около каската му чалма изглеждаше огромна на фона на Млечния път.
Оставих го да отмине и тръгнах подире му, докато не видях следващия. Патрулите опасваха целия Тролбург, всеки обхождаше дъга от 100 метра, като в двата й края се срещаше с колегите си. Няма да ни бъде лесно…
В ушите ми проникна някакъв неясен шум. Наведох се, като се мъчех да се слея със земята. Отгоре като призрак премина един от самолетите им. Видях две картечници и зад тях клекнал мъж. Килимът летеше бавно и ниско, описвайки кръг над пръстена от патрули. Тролбург беше охраняван добре. Тъй или иначе, Вирджиния и аз трябваше да се промъкнем през всички тези патрули. Необходимо бе да се превърна обратно в човек, за да използвам цялата мощ на човешкия разум. Вълчият инстинкт просто ми повеляваше да се нахвърля върху първия срещнат човек, но тогава в косматите ми уши щеше да се вкопчи целият гарнизон.
Да се изчака… Може би това наистина е необходимо. Направих кръг и се върнах в храстите. Сварталф ме дерна с лапата си и излетя като куршум на върха на дървото. Грейлък изплашено скочи, в ръцете й блесна пистолет. Сетне се отпусна и малко нервно се изсмя. Бих могъл и сам да използвам фенерчето, макар и в сегашния си вид, но нейните пръсти щяха да се справят по-бързо.
— И тъй — попита тя, когато отново станах човек, — какво открихте?
Описах положението. Тя се намръщи и прехапа устни. Наистина те бяха твърде хубави, за да се отнасят така с тях.
— Лошо — рече тя, — именно от това се боях.
— Чуйте — казах, — ще можете ли бързо да откриете къде е ифритът?
— Да, разбира се, завършила съм Конгоанския университет и съвършено владея магьосническия нюх. Но какво от това?
— Ще отвлека вниманието им: ще нападна някого от тях и ще вдигна шумотевица. По този начин ще имате възможност да се промъкнете незабелязано покрай патрулите. Когато влезете в града, ще си сложите шапката невидимка.
— Не, тяхната система за откриване не е по-лоша от нашата. Невидимостта отдавна остаря.
— Хм… Мисля, че сте права. Е, както и да е, в тъмното по-лесно ще стигнете до ифрита. Пък после какъв ще ни е късметът, не можем да предвидим.
— Предполагах, че ще ни се случи нещо подобно — отвърна тя и внезапно каза с нежност, която ме порази: — Стийв, имате ли някакъв шанс да се спасите?
— Загубен съм само в случай, че ме удари сребърен куршум. Наистина, техните куршуми главно са от олово. Системата им е като нашата — на всеки десети куршум един трябва да е сребърен. Навярно шансовете ми да се върна цял и невредим са деветдесет на сто.
— Лъжец — рече тя, — но смел лъжец.
Изобщо не съм смел. Понякога ужасно ми се иска да си помечтая за Долината на щурците, за Аламо, за хълма Сан Хуан. Или за Казабланка, където нашата армия имаше числено превъзходство и спря три бронирани дивизии на Африканския корпус под командването на Огерхауз. Но тези настроения ме налягат само когато съм се разположил удобно и в безопасност. Изведнъж магията срещу страх престана да действа и в стомаха ми се сви голяма буца, обаче не виждах друга възможност, освен да изпълним задачата. Ако опитът ни се провали, ще ни изправят пред военнополеви съд.
— Когато се спуснат да ме ловят, ще ги объркам — рекох — и ще се помъча да се присъединя към вас.
— О кей — тя внезапно се надигна на пръсти и ме целуна. Впечатлението беше зашеметяващо.
За миг си глътнах езика.
— Какво ще правите в събота вечерта? — лекичко ме тресеше. Тя се разсмя.
— Не си мислете глупости, Стийв, аз съм от кавалерията.
— Да, но войната няма да продължи вечно — усмихнах се с безгрижна пресилена усмивка. Тя ме погледна внимателно. Често пъти е полезно да използваш натрупания опит.
Обсъдихме подробностите възможно най-грижливо — Вирджиния не хранеше илюзии — ифритът беше пазен добре, пък и самият той представляваше голяма опасност. Да вярваме, че и двамата ще успеем да видим изгрева, беше най-малкото наивно.
Отново се превърнах във вълк и мушнах муцуна в ръката й. Тя разроши козината ми и аз потънах в мрака.
Избрах си един часовой, който беше свърнал от пътя (естествено, пътят беше преграден със застава). Около жертвата ми имаше и други хора, които бавно се разхождаха назад-напред.
Скрих се зад един пън, който се намираше точно на пътя на часовоя. Зачаках. Той се приближи и аз скочих. Успях да видя очите и зъбите му, проблясващи на брадатото му лице, чух вика му, усетих излъчвания от него мирис на страх. Стоварих се отгоре му. Той падна, опитваше се да се защити. Целех се в гръкляна му, зъбите ми изщракаха. Челюстите ми се вкопчиха в ръката му, почувствах горещия солен вкус на кръвта.
Той закрещя. Разбрах, че са го чули. Двамата сарацини, които бяха най-близо, вече търчаха на помощ. Разкъсах гърлото на първия и се свих на кълбо, за да се нахвърля върху втория.
Той стреля. Куршумът се заби в тялото ми, нащърбявайки го с остра болка. Олюлях се. Но той не знаеше как трябва да се постъпва с върколак. Би следвало да клекне на коляно и да стреля, без да спира, докато дойде ред на сребърния куршум. Ако е необходимо, да се пази от мен дори с щика си, но да стреля. А този тичаше към мен и викаше аллаха на еретичната си секта.
Мускулите ми се стегнаха и аз връхлетях върху него. Пъхнах се под щика, под дулото и го ударих толкова силно, че му избих пушката. Но не дотам, та да падне. Той се задържа на краката си, вкопчи се в тялото ми и увисна.
С лявата си задна лапа го блъснах в крака и той падна, а аз се оказах отгоре му. Това е позицията, към която трябва да се стреми всеки върколак, принуден да влезе в ръкопашен бой. Врътнах глава и се изтръгнах от хватката му, като оставих дълбока рана на ръката му.
Но преди да приключа с него, върху мен налетяха още трима. Сапьорските им лопатки се разхождаха по тялото ми, забиваха се в ребрата ми. Ама обучението им беше калпаво. Хапех наляво и надясно, проправих си път през мелето (вече се бяха натрупали пет-шестима) и се измъкнах на свобода.
През миризмата на кръв и пот усетих лек полъх на „Шанел №15“. Засмях се наум. Вирджиния на метлата си беше минала над мелето и вече беше в Тролбург. Сега задачата ми е да отклоня хайката, без да получа сребърен куршум.
Прииска ми се да се погавря с онези, които изскачаха от по-отдалечените сгради и търчаха насам. Нададох вой. Преди да препусна през полето, им позволих добре да ме поразгледат. Тичах, без да бързам, тъй че да не ме изгубят веднага от погледа си. Променях посоката, правех зигзаги, за да не ме улучат. Те бягаха след мен, спъваха се и крещяха.
Единственото, което можеха да предполагат, бе, че са се промъкнали десантчици. Патрулите им се прегрупираха, целият гарнизон беше вдигнат по тревога. Но вероятно никой — с изключение на няколко специално подбрани офицери, не знаеше за ифрита. А от тях пък никой не допуска, че сме получили сведения за него. Тъй че е невъзможно да се досетят какво сме намислили. Може би ще успеем да завършим тази изключително трудна операция?
Нещо внезапно се спусна отгоре ми — един от проклетите им килими. Той пикира като ястреб, пушките плюеха огън. Втурнах се по най-близката пътечка към гората. Под дърветата! Дайте ми макар половин цепнатинка, тогава аз…
Не ми дадоха. Зад гърба си чух скокове и долових остра миризма. Още малко и щях да заскимтя. Тигър върколак, той може да тича бързо като мен!
За миг в паметта ми изплува старецът, който ме водеше из Аляска. Ако би могъл по някакъв начин да се озове тук! Той беше огромна мечка върколак. Сетне се обърнах и пресрещнах тигъра, преди да успее да
