шпагата при първия си опит… но се съмнявам, че ще можеш. Иначе аз ще разбера, каква е работата, и ще се възползвам от същото. Уверявам те, подобна перспектива никак не ме плаши. Давам ти няколко дни да разбереш, колко ти е безнадеждна задачата. Ако заплашиш града с оръдията си или мен… какво пък и моят кораб има оръдия. Ако не изчезнеш до седмица от кралството или започнеш подозрителни действие до тогава, аз ще те извикам на дуел.
— Аз съм мирен човек — възрази Айлък, — а и за дуел са нужни двама.
— Не, тук не са нужни. Ако те оскърбя пред свидетели и ти не ме извикаш на дуел, то ще загубиш ранга си на рицар и ще бъдеш изгонен с камшици от страната. До границата пътят е дълъг, и ако те шибат до там с бич… Ти няма да стигнеш жив.
— Добре — въздъхна Айлък. — Какво искаш от мен?
— Искам, да ме оставят на спокойствие.
— Същото искат и хората с които се каниш да воюваш.
— Лека нощ — Уорис се обърна и излезе от стаята. Охраната му го последва.
Известно време Айлък мълча. Извън стените на двореца шумолеше нощният вятър на пленетата Руфин. Неизвестно защо този звук му пречеше, сякаш беше така чужд, като че ли вятърът не бе просто движение на въздуха… Може би, защото шумоляха листата на неземни дървета?…
— Нямаш ли някакъв план? — измърмори Дрогс.
— Имам един — Айлък нервно впи ръце зад гърба си. — Уорис не може да знае със сигурност, че няма да го отвличам, нито ще викам подкрепление, нито ще върша нещо друго. Разчитах да блъфирам, но изглежда той първи направи ход. Уорис иска уверение, че ще вземе със себе си в ада поне един патрулен.
— Ти можеш да изучиш местния кодекс на деулите — предложи Дрогс, — и да позволиш на Уорис да те убие по начин, който изглежда мошенически. Тогава кралят ще го изрита, а аз ще го арестувам с парализиращия лъч.
— Благодаря — каза Айлък, — твоята преданост предизвиква у мен просто умиление.
— Знам земната поговорка — продължи Дрогс. — Шегите на халматианците никога не са толкова смешни. „Страхливецът умира хиляди пъти, героят само веднъж“.
— Така е, но виждаш ли, аз, ако се съди по миналото ми, съм по-скоро страхливец. Предпочитам хиляди въображаеми смърти пред една истинска. От моята гледна точка, живият страхливец има всички преимущества пред мъртвия герой…
Айлък замълча. Челюста му увисна, после се хлопна. Той се просна в креслото, вдигна крака на перваза и поправи с пръсти червеникавите си коси.
Халматианинът се върна при фонтана и невъзмутимо продължи да пуши. Той познаваше тези признаци. Непрякото убийство понякога изглежда така дяволски очарователно, а на Патрула нищо друго не оставаше.
Независимо от претенциите си на високия ранг посланник, Айлък забеляза, че го ценяха съвсем ниско — за съпровождащ му бяха дали само един уродлив хуманоид. Но това можеше да се окаже и полезно.
Презрителните и равнодушни дворяни на Уайнбог не се интересуваха, къде се намира и на следващото утро Айлък се отправи към абатството Гримък.
Аудиенцията с Хулманан бе дадена веднага. Айлък пресече павирания двор, мина край Храма, където монаси в черни капи провеждаха впечатляващо богослужение, и влезе в голямата централна кула. Оказа се в голяма стая, която поразяваше с богатата си подредба. Завесите бяха обшити със злато и сребро. Едната стена бе закрита от книжни лавици с дебели красиви томове. Абатът седеше изправен на изрязан трон от рядко дърво. Айлък направи предвидения от етикета поклон и бе поканен да седне.
Старите очи замислено го наблюдаваха.
— Какво те доведе при мен, дете мое?
— Аз съм от друг свят, ваша светлост — отвърна Айлък. — Вашата вяра познавам слабо и считам за позорно, че не съм узнал повече.
— За съжаление не ни се удаде да вкараме в правия път на Истината нито един чужденец — мрачно потвърди абатът, — с изключение на сър Уорис. Но се страхувам, че в набожността му има повече хитрост, отколкото вяра.
— Позволете ми поне да чуя, в какво вие вярвате — помоли патрулният с цялата сериозност, която успя да изобрази на дневната светлина.
Хулманан се усмихна. Слабото му синкаво лице се набразди от бръчки:
— Подозирам, дете мое, че не търсиш просто така пътя към Истината. Изглежда умът ти е зает от по- срочен въпрос.
— Е… — събеседниците си размениха усмивки. Глупак не би могъл да управлява абатството. Айлък отдаде заслуженото на Хулманан. Но в същото време потвърди желанието си. Трябваше цял час за изложението на това, което искаше да научи.
Тунсба бе монотеистична държава, с развита сложна теология. Ритуалите се изпълняваха емоционално, а заповедите бяха така гъвкави, че оставяха място за плътските слабости. Както и в средновековна Европа църквата представляваше мощна интернационална организация, съхраняваше знанията и постепенно цивилизоваше варварската раса. Всеки свещеник беше и монах и живееше в някакъв манастир; а всеки манастир се управляваше от настоятел, в дадения случай — Хулманан, който отговаряше пред централния Съвет в град Аухнакар. Но поради големите разстояния и бавните връзки влиянието на висшата власт бе доста незначително.
Духовенството даваше обет на безбрачие и живееше по собствени закони, със свой съд и наказания, напълно отделено от гражданското общество. Всяка дреболия от живота им, до начина на обличане и хранене, бе задължителна за всички без изключения. Обрядът на встъпване в лоното на църквата, ако приемаха кандидата, се свеждаше към една клетва, но да се излезе обратно никак не беше леко: изизскваше се декрет на Съвета. Монахът нямаше нищо. Всяка негова собственост, която той бе имал преди, се връщаше на наследниците му, всеки брак, който бе сключил, автоматически се прекратяваше. Дори Хулманан не можеше да нарече дрехите на него или земите, които управляваше, своя собствени. Всичко принадлежеше на корпорацията, на абатството. И то бе богато: столетия знатни тунбанианци му даряваха земи и пари.
Естествено, между църквата и краля съществуваше конфликт. Двамата оспорваха властта, двамата настояваха на свой проиритет. Някои крале убиваха или затваряха своите абати, някои напротив напълно се подчиняваха на властта на църквата. Морлък се придържаше към средата — ръмжеше на Храма, но не го атакуваше.
— … Разбирам — Айлък склони глава. — Благодаря, ваша светлост.
— Надявам се, че отговорих на всичките ти въпроси? — сухо попита абатът.
— Е… имам още няколко делови въпроси — Айлък помълча малко, като още един път прецени събеседника си. Хулманан изглеждаше така честен, че ако му предложи направо подкуп, ще бъде истинско оскърбление. Но честността може да се окаже по-отстъпчива, отколкото е прието да се мисли…
— Да? Говори без страх, дете мое. Нито една твоя дума няма да излезе вън от тези стени.
Айлък се реши.
— Както знаете, моята задача е да изпратя сър Уорис в собственото му кралство, където го чака наказание за много зли дела.
— Той заяви, че бил прав — каза уклончиво Хулманан.
— Той вярва в това. Но в името на вярата си е готов да убие повече хора, отколкото живеят на вашата планета.
— Мислих вече над това…
Айлък въздъхна дълбоко и бързо заговори:
— Храмът е вечен, нали така? Значи трябва да гледа напред със столетия. Не бива да се позволява на един човек, чиито достойнства са най-малкото съмнителни, да стои на пътя на прогреса, който може да означава спасение на хиляди души.
— Аз съм стар — каза уморено Хулманан. — Животът ми не беше така свят, както бих желал. Ако предлагаш, ние двамата да действаме заедно с взаимна изгода, така кажи.
Айлък накратко обясни, какво е замислил и завърши с думите:
— … и земите ще ви принадлежат, ваша светлост.
