караше всичко да ми изглежда чудато. Затова го направих. Доволен съм. Научи ме на нещо, а от това имах нужда. Не разбираш ли? Исках да проумея някои неща. Затова го направих.
Смърт
Стълбището, което водеше към кабинета на доктор Рийфи в Хефнъровата сграда над текстилния магазин „Париж“, бе едва-едва осветено. В началото на стълбището висеше лампа с мръсно шише, закрепена със скоба за стената. Лампата имаше тенекиен отражател, покафенял от ръжда и посипан с прах. Хората, които се качваха нагоре, следваха стъпките на мнозината, изкачили се преди тях. Меките дъски на стъпалата се бяха поддали под тежестта на нозете и дълбоки вдлъбнатини отбелязваха пътя.
Горната площадка на стълбището имаше чупка вдясно и оттам се излизаше пред вратата на доктора. Вляво се намираше тъмен коридор, пълен с боклуци. Стари столове, дърводелски магарета, четирикраки стълби и празни кафези лежаха в мрака и чакаха да ожулят нечии крака. Грамадата боклуци принадлежеше на текстилния магазин „Париж“. Хрумнеше ли им да се отърват от някой тезгях или ненужни рафтове, продавачите помъкваха всичко нагоре по стълбището и го изхвърляха върху грамадата.
Кабинетът на доктор Рийфи бе просторен като хамбар. Кръгла като кюмбе печка се мъдреше насред стаята. В краката й бяха посипани стърготини и масивни талпи, заковани в пода, им пречеха да се разнасят наоколо. До вратата стоеше огромна маса — някога тя била част от обзавеждането на Хериковата шивалня, — използвали я да излагат върху нея изработените по поръчка дрехи. Сега масата бе отрупана с книги, шишенца, хирургически инструменти. Съвсем накрая имаше три-четири ябълки, оставени от Джон Спаниард — той се занимаваше с кръстоска на овошки, бе приятел на доктор Рийфи и беше изтърсил ябълките от джобовете си още от вратата.
Доктор Рийфи бе висок и тромав човек на средна възраст. Още я нямаше сивата брада, която по-сетне си пусна, но на горната му устна растяха кестеняви мустаци. Не беше така изискан, както след време, като взе да остарява, и все се чудеше къде да дене ръцете и краката си.
Понякога в летните следобеди — бе женена вече от доста години, а синът й Джордж бе станал дванайсет или четиринайсет годишно момче — Елизабет Уилард изкачваше протритите стъпала към кабинета на доктор Рийфи. Иначе високата й фигура се бе поизгърбила и се влачеше апатично и отпуснато. Привидно посещаваше доктора заради здравето си, ала в пет-шест от случаите, когато отиваше при него, краят на визитата нямаше връзка само със здравето. Разговаряха с доктора и за това, ала най-вече говореха за живота й, за живота на двамата, за мислите, които са им идвали, докато се нижеха дните им в Уайнсбърг.
Седяха мъжът и жената в просторния празен кабинет, гледаха се един друг и сякаш доста си приличаха. Различаваха се както по фигура, така и по цвета на очите, дължината на носа, условията на живот, ала нещо вътре в тях показваше едни и същи стремления, търсеше една и съща изява и би оставило едно и също впечатление у хората отстрани. След време, когато докторът поостаря и се ожени за млада жена, често й говореше за часовете, прекарани с болната, и пред нея изказа много неща, които не намери сили да изкаже пред Елизабет. На стари години той стана едва ли не поет и възгледите му за случилото се приеха поетична окраска.
— Стигнах до тия години в живота си, когато човек се нуждае от молитва, затова си измислях свои божества и им се молех — казваше той. — Молех се не с думи и не на колене, а седнал неподвижно в стола си. Късно подир пладне, когато по Мейн Стрийт е душно и безлюдно, или зиме, когато дните са мрачни, боговете идеха в кабинета ми и си мислех, че за тях никой не знае. Ала открих, че тази жена, Елизабет, ги познава и че се кланя на същите божества. Дори имах усещането, че идва в кабинета, защото се надява, че боговете ще бъдат там, ала все пак се радваше, че не е сама. Това усещане може трудно да се обясни, макар че според мен навсякъде по тоя свят между мъжете и жените стават такива неща.
В ония летни подиробеди, когато Елизабет и докторът седяха в кабинета и разговаряха за своя живот, говореха и за живота на другите. Понякога докторът съчиняваше философски остроумия. После доволно и весело си хихикаше. Сегиз-тогиз, след мигове на мълчание, отронваше се някоя думичка или само загатване, ала те хвърляха странна светлина върху живота на говорещия, желанието прерастваше в копнеж, а някоя почти издъхнала мечта мигом се събуждаше за живот. Повечето от думите идеха от жената, тя ги изричаше, ала не гледаше в мъжа.
При всяко ново посещение при доктора жената на съдържателя на хотела говореше някак по-свободно и след час или два в негово присъствие тя се спускаше по стълбите и излизаше на Мейн Стрийт, чувствайки се освежена и заредена със сили срещу сивотата на своите дни. В походката й се появяваше едно почти моминско полюшване, ала щом се върнеше в малката си стаичка на стола до прозореца, щом се стъмнеше и слугинчето от столовата на хотела й качеше подноса с вечерята, тя я побутваше и я оставяше да изстине. Мислите й побягваха към моминството, към пламенния копнеж за авантюри, спомняше си ръцете на мъжете, които я бяха прегръщали навремето, когато можеше да си позволи приключения. Особено живо си спомняше един, който за кратко й бе изгора и в страстта си крещеше, повтаряйки й стотици пъти едни и същи думи: „О, скъпа! Скъпа моя! Обич моя!“ Тия думи, мислеше си тя, изразяваха нещо, дето толкова би желала да постигне в живота.
В стаичката си в мизерния стар хотел болната жена на съдържателя избухваше в ридания и скрила лице в ръцете си, се залюляваше напред-назад. Словата на едничкия й приятел, доктор Рийфи, кънтяха в ушите й:
— Любовта е като повей на вятъра, той погалва тревичките под дърветата в черна нощ — казваше той. — Не се опитвай да разбереш що е любовта. Тя е божествена случайност в живота. Ако се опитваш да си изясниш любовта, да си сигурна в нея, да живееш под дърветата, където полъхва нежният нощен ветрец, твърде скоро ще настъпи безкрайният жарък ден на разочарованието и по устните, горящи и разнежени от целувки, ще полепне песъчливият прахоляк от минаващите каруци.
Елизабет Уилард не помнеше майка си, бе на пет годинки, когато тя се помина. Младостта й мина по най-объркания начин, който може да си представи човек. Баща й бе от хората, дето не обичат много-много да ги безпокоят, ала хотелските дела не го оставяха на мира. А той през целия си живот бе болнав и такъв си отиде. Всяка заран ставаше с ведро настроение, ала към десет часа радостта от сърцето му се изцеждаше докрай. Я някой от гостите ще възроптае от цените в столовата, я някое от момичетата, дето оправят леглата, ще се омъжи и ще си замине — тогава той почваше да тропа с крака и да ругае. Нощем си лягаше с мисълта за щерка си — тя растеше сред неспираната превървица от хора в хотела — и го затискаше мъка. А когато девойката поотрасна и взе вечер да излиза с мъже, той все искаше да й говори, но опиташе ли — не излизаше нищо. Забравяше какво бе намислил да й каже, затова почваше да се вайка за собствените си грижи.
Елизабет — като девойка и млада жена — опита да бъде истинска авантюристка. На осемнайсет години животът я впримчи така, че тя загуби своята непорочност, но макар да имаше пет-шестина любовника, преди да се омъжи за Том Уилард, тя ни веднъж не се впусна в приключение, тласкана само от страстта. Като всички жени на тоя свят, тя мечтаеше за истински любим. Слепешката, но с жар, вечно диреше нещо, диреше някакво скрито чудо на живота. Красивото високо момиче с полюшващата се походка, което се разхождаше с мъже под дърветата, вечно пристъпваше с протегната напред ръка, търсейки да улови друга нечия ръка в тъмата. Сред пороя от думи, дето сипеха мъжете на нейните преживявания, тя се мъчеше да отбере думата, която би приела за себе си като истинска.
Елизабет се омъжи за Том Уилард, чиновник в хотела на баща й, защото когато й хрумна да се венчае, той й бе подръка и готов да се жени. Както повече млади момичета, известно време и тя вярваше, че женитбата преобразява живота. Дори да се прокрадваха съмнения за бъдещето на живота й с Том Уилард, тя ги отпъждаше настрана. Баща й бе болен, береше душа, а тя самата — разстроена от безсмисленото развитие на една любовна история, в която току-що се бе забъркала. Връстничките й от Уайнсбърг се изпожениха все за мъже, които тя открай време знаеше, бакали или млади фермери. Вечер се разхождаха с мъжете си по Мейн Стрийт и като се разминаваха, щастливо й се усмихваха. Тя взе да вярва, че самият факт на бракосъчетанието таи някакъв незнаен смисъл. Младите съпруги, с които бъбреше, отвръщаха тихо и срамливо:
— Все друго си е да имаш мъж до себе си — казваха те.
