двете му деца. Скоро жена му щяла да роди още едно. Били с нея на кино и се готвели да си лягат.
Лежал буден и мислел, чувал скръцването на леглото в съседната стая, където тъща му се въртяла между чаршафите. Животът бил затворен кръг. Лежал буден, изпълнен с копнеж, очаквал нещо — но какво?
Нищо. Понякога някое от децата изплаквало. Искало да седне на гърнето. Не му се случвало, нито можело да му се случи нещо ново, необикновено, приятно. Животът бил толкова еднообразен, толкова сив. Каквото и да се случело вкъщи, не можело да го развълнува — било то думите на жена му, случайните й, половинчати изблици на страст, добротата на неговата тъща, която безплатно вършела работата на слугиня.
Той седял в жилището си под лампата, преструвал се, че чете вестник, и мислел. Гледал ръцете си. Те били големи, безформени, били ръце на работник.
Образът на момичето от Айова се разхождал из стаята. Той излизал заедно с нея и мълчаливо вървял по километричните улици. Нямало нужда от думи. Вървял с нея край морето, вървял по някое планинско било. Нощта била ясна и тиха и звездите блестели. Тя също била звезда. Нямало нужда от думи.
Очите й били като звезди, а устните й приличали на меки хълмове, издигнали се над тъмнеещи, осветени само от звезди полета. „Тя е недостижима, далечна е като звезда — мислел си той. — Недостижима е като звездите, но за разлика от тях тя диша, тя живее, тя също като мен има душа.“
Една вечер, преди около шест седмици, мъжът, който бил майстор във фабриката за велосипеди, убил жена си и сега го съдят за убийство. Всеки ден пълнят вестниците с тази история. Вечерта на убийството той, както обикновено, завел жена си на кино и в девет часа си тръгнали обратно. На Тридесет и втора улица, на един ъгъл близо до тяхната къща, от пресечката изскочил човек и бързо се шмугнал обратно. Може би тази случка породила у мъжа идеята да убие жена си.
Стигнали входа на къщата и влезли в тъмното стълбище. Тогава изведнъж, очевидно без да се замисли, мъжът извадил от джоба си нож. „Ами ако онзи, който избяга зад ъгъла, е искал да ни убие?“, помислил си той. Отворил ножа, замахнал и наръгал жена си. Наръгал я два пъти, дузина пъти — като луд. Чул се вик и тялото на жена му се свлякло.
Портиерът бил забравил да запали газовото осветление във входа. По-късно майсторът решил, че това е причината да извърши убийството, също и тъмната, прокрадваща се фигура на мъжа, който изскочил от онази пресечка и се шмугнал обратно. „Сигурно, казал си той, никога нямаше да направя това, ако беше светло.“
Стоял на стълбището и мислел. Жена му била мъртва и заедно с нея било мъртво и нероденото й дете. От горните етажи се чул шум от отваряне на врати. В следващите няколко минути не се случило нищо. Жена му и детето й били мъртви — това било всичко.
Изтичал по стълбите и трескаво мислел. В тъмното по стълбите той прибрал ножа в джоба си и както се оказало по-късно, по ръцете и дрехите му нямало кръв. По-късно, след като се поуспокоил, той измил внимателно ножа в банята. На всеки разказвал едно и също. „Имаше някакъв бандит — обяснявал той — Изскочи от една пресечка и проследи мен и жена ми до вкъщи. Влезе след нас във входа, там беше тъмно. Портиерът беше забравил да запали газовото осветление.“ Уж се сборичкали и в тъмното жена му била убита. Не разбрал как станало това. „Тъмно беше. Портиерът беше забравил да запали газта“, повтарял той.
Ден-два никой не го разпитвал и той успял да се отърве от ножа. Отишъл надалеч и го хвърлил в реката в южната част на Чикаго, там, където двата изоставени шлепа ръждясвали под моста, под този мост, по който беше вървял в летните вечери до спирката на трамвая с момичето, което беше девствено и чисто, което беше далечно и недостижимо като някаква звезда и все пак беше различно от звезда.
После го арестували и той веднага признал — казал всичко. Казал, че не знае защо убил жена си, и предвидливо не казал нищо за момичето от канцеларията. Вестниците се опитваха да разберат причината за престъплението. Още се опитват. Някой го беше видял да се разхожда вечер с девойката и тя беше въвлечена в аферата, а снимката й се появи във вестниците. Това беше неприятно за нея, но, разбира се, успя да докаже, че няма нищо общо с майстора.
Вчера сутринта гъста мъгла се спусна над нашето село, което е досами града, и рано сутринта излязох на дълга разходка. Когато се връщах от равнината към нашите хълмове, срещнах стареца, чието родословно дърво имаше толкова много и такива необикновени разклонения. Известно време той вървя редом с мен, сгушил малкото кученце в прегръдките си. Беше студено, кучето скимтеше и трепереше. В мъглата лицето на стареца не се виждаше ясно. Заедно с талазите на мъглата и заедно с върховете на дърветата то бавно се движеше напред-назад. Той говореше за мъжа, който беше убил жена си и чието име се появи по страниците на градските вестници, които всяка сутрин пристигаха в нашето село. Докато вървеше редом с мен, той се впусна в дълъг разказ за времето, когато той и неговият брат, който беше станал убиец, бяха живели заедно. „Той е мой брат“, непрекъснато повтаряше той и клатеше глава. Изглежда, се страхуваше, че няма да му повярвам. Това беше факт, който той трябваше да ми докаже. „Когато бяхме малки, ние живеехме заедно, този човек и аз — започна той отново. — Разбираш ли, заедно играехме в плевника зад бащината ни къща. Баща ни замина по море с един кораб. Затова имената ни се объркаха. Разбираш, нали? Носим различни имена, но сме братя. Имаме един и същи баща. Заедно играехме в плевника зад бащината ни къща. С часове лежахме един до друг в сеното и там беше топло.“
В мъглата крехкото тяло на стареца заприлича на малко чепато дърво. После се превърна в силует, висящ във въздуха. То се люлееше напред-назад като увиснало на бесилка тяло. Лицето му ме умоляваше да повярвам на разказа, който устните се опитваха да разкажат. Всичко, което знаех за отношенията между мъже и жени, се обърка в главата ми. Настана бъркотия. Там на пътя душата на мъжа, който бе убил жена си, влезе в тялото на дребния старец. Душата се опитваше да ми разкаже историята, която никога не можеше да бъде разказана в съдебната зала на града в присъствието на съдиите. Цялата история за човешката самота, за опита да се достигне недостижимата красота се мъчеше да излезе от устните на мънкащия старец, полудял от самотата, застанал в мъгливото утро до селския път с малко кученце в прегръдките си.
Ръцете на стареца така силно стискаха кучето, че то заскимтя от болка. Тръпка затресе тялото на стареца, сякаш душата му се опитваше да се изскубне от него и да отлети далеч зад мъглата, през полето долу в града при певеца, при политика, при милионера, при убиеца, при неговите братя, братовчеди и сестри долу в града. Желанието на стареца беше страхотно силно и от състрадание моето тяло започна също да трепери.
Ръцете на стареца здраво стискаха малкото кученце и то заскимтя от болка. Пристъпих напред и разтворих ръцете му, кученцето падна на земята и продължи да скимти. Сигурно беше наранено. Може би ребрата му бяха счупени. Старецът загледа лежащото в краката му куче, тъй както работникът от велосипедната фабрика вероятно беше гледал тялото на мъртвата си жена във входа на къщата. „Ние сме братя — отново каза той. — Носим различни имена, но сме братя. Разбираш ли? Баща ни замина по море.“
Седя в къщата си извън града. Вали. Изведнъж хълмовете изчезват пред очите ми и аз виждам равното поле и града отвъд него. Преди час старецът от къщата в гората мина оттук и малкото кученце не беше с него. Може би, докато говорехме в мъглата, той беше изстискал живота от своя придружител. Може би кучето също като жената на работника е вече мъртво. Листата на дърветата покрай моя прозорец падат като дъжд — жълтите, червените и златистите листа падат тежко право надолу. Дъждът грубо ги брули. Отнет им е последният златист полет из небето. През октомври листата трябва да се носят, подети от вихрушката, над полетата. Те трябва да си отиват, танцувайки.
Информация за текста
© Шъруд Андерсън
© 1984 Ани Друмева, превод от английски
