Приказката

— Чудновати, но хубави! Слушаш, слушаш и се забравяш… И току-виж, че чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш. Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова… да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек.

„За да разбереш, че си човек…“

Това е главното в разсъждението на Благолаж и… в творческата концепция на Елин Пелин. За две различни по своята същност истини говори Благолаж. Едната „истина“ (кавичкосана от нас) е сбор от житейски факти, а другата истина (подчертана от нас) е претворяване, обобщаване, извисяване на виденото, преживяното и помечтаното. Без приемането на втората истина едва ли ще разбереш, че си човек…

В удивително простичкия диалог между косачите големият приказник издига словесното изкуство на висота, която му принадлежи. Та изкуството е колкото потребност, толкова и същност на човека!

6

Условно този подбор от приказки търси невръстен адресат. Но внукът и синът не стават ревниви, когато видят в ръцете на възрастните „своята“ шарена книжка. Всъщност от памтивека приказният жанр, фолклорен или авторски, е имал широк адрес… Така си обяснявам и факта, че купувачът, възрастен или невръстен, посяга без особено колебание към рафта, където са приказките.

Приказката като изкуство предлага възможност на всички човешки същества да изпитат неотразимите трепети на творчеството, на творческото съзидание, да поживеят (било като герои от приказния персонаж, било като творци) в невероятния мир на прекрасното. Знаем, че всеки родител е ставал поневолен автор на приказки за своето дете. А и всяко дете, с присъщата на възрастта му спонтанност, измисля приказки за родителите си.

Дистанцията на годините изчезва в отношенията между хората, когато се разказват приказки. Приказката тъче и заздравява, пък понякога и възстановява жизнената връзка между поколенията.

7

Вече казахме, че българската литературна приказка е дъщеря на фолклорната. Но понякога това „роднинство“ не се разбира добре. Понякога читателите вземат за прост, автентичен запис една изкусна интерпретация.

Каралийчев например е представен с приказки, които не са разработка на мотиви от фолклора. Но и в приказките, които е преразказал и се именуват народни, той е оставил отпечатъка на своята изключителна индивидуалност. Те са пречистени. Лишното е отстранено. Сюжетът е спретнат. Те са по-малко бъбриви. Езикът им е каралийчевски. Образната система, диханието на словото и всички компоненти на магията, наречена приказка, са каралийчевски… Нещо такова е сторил с фолклорните мотиви композиторът Петко Стайнов. Танците от неговата знаменита сюита са повече стайновски, отколкото тракийски.

Може би в никой друг литературен вид не е така добре запазена българската лексико-интонационна прелест. Може би никъде в своето литературно творчество българският писател не скъпи, не пази тъй ревностно съкровищата на езика си — с оная неповторима пластичност, гъвкавост, изразителност на глаголите, годни да споделят и най-тънките нюанси на мисълта и видимата дейност на героите; с оная чудесна волност да се борави с редки, колоритни, даже странни думи от народните говори. Може би никъде другаде в личното творчество на писателите няма толкова български фрази, фразети, метафорични съчетания, езикови обрати, словоредни приумици… Къде ли другаде можем да си позволим употребата на толкова поговорки, пословици, гатанки…

8

Българската приказка е въплъщение на българския народностен характер — с неговата практическа философия, с хитроумието, находчивостта, жизнерадостта, пестеливостта, далновидността, дружелюбието, гостолюбието му, с осъзнаването на високите морални стойности.

В българската приказка присъствува (пък и действува) и българската природа. Нея чувствуваме дори тогава, когато сюжетът, има екзотичен характер.

Ще отида по-нататък. Може би чрез приказния жанр съвременният български писател се придържа близо до народния живот и до народния език. И може би чрез него ще богатеят другите родове, клонове и жанрове на литературата ни. Приказката е нещо като навременно „повратни“ за всеки писател, когато почувствува „отдалечаване“; когато талантът му зажъднее за живителна глътка от бездънния езиков кладенец.

Нека вярваме, че с издаването на тази антология ще подпомогнем развитието на приказния жанр в литературата ни.

,

Информация за текста

© 1981 Цветан Ангелов

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2008

Издание:

Приказки от български писатели

Издателство „Български писател“, 1981 г.

c/o Jusautor Sofia

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8868]

Последна редакция: 2008-08-18 08:00:00