И тогава, като обгърна със суров поглед хората наоколо, Бостон тихо, но твърдо каза:
— Това е. Сега отивам сам да се предам. Повтарям — сам ще се предам! А вие всички ще стоите по местата си. Ясно ли е?
Никой не пророни нито дума. Потресени от случилото се, всички мълчаха. И докато оглеждаше лицата им, Бостон изведнъж осъзна, че бе прекрачил някаква граница, която завинаги го отделяше от тези хора, а това бяха негови близки хора, с които заедно ден след ден, години наред се беше трудил за насъщния си хляб. Всекиго от тях познаваше, те също го познаваха, с всекиго си имаше някакви лични отношения, но сега по лицата им се четеше отчуждение и той разбра, че завинаги е откъснат от тях, сякаш никога нищо не ги бе свързвало, сякаш той бе покойник, възкръснал от гроба, и им всяваше ужас.
Бостон хвана коня за юздите и си тръгна. Тръгна, без да се обръща, запътил се надолу към езерото, за да се предаде в районния център. Вървеше с наведена глава, а след него, като понакуцваше и подрънкваше с оглавника, пристъпваше верният му Донкулюк.
Това беше краят на живота му.
— Ето го и края на света — гласно каза Бостон и в този миг му се разкри една страшна истина: досега целият свят се е съдържал в самия него. Той е бил и небето, и земята, и вълчицата Акбара, великата майка на всичко и всяка живинка, и Ерназар, останал навеки сред ледовете на превала Ала-Монгю, и малкият Кенджеш, последното му превъплъщение, прострелян от самия него, и Базарбай, отречен, намразен и убит, и всичко, което е виждал и преживявал по целия си житейски път — всичко това е било неговата вселена, живяло е в него и за него, и сега, макар че всичко ще продължи да съществува, както е било открай време, ще бъде без него друг, различен свят, а неговият свят, неповторим, неподновим, е загубен и няма да се възроди в никого и в нищо. Това е неговата катастрофа, това е краят на неговия свят…
На безлюдния полски път, водещ за районния център, Бостон изведнъж се обърна, поривисто прегърна коня през шията и високо и отчаяно зарида.
— О, Донкулюк, ти единствен не разбираш какво сторих! — плачеше той, като се тресеше от ридания. — Убих собственото си дете и без да го погреба, си отивам, като оставям сам-сама любимата ми жена.
После омота юздите около шията на Донкулюк и закачи стремената за дъгите на седлото, за да не удрят животното по слабините.
— Хайде, Донкулюк, върви си вкъщи, върви където искаш! — сбогува се той с верния си кон. — Повече не ще се видим!
Плесна коня по хълбока, подвикна му, за да го накара да тръгне, и конят, изненадан от своята свобода, потегли към къщи.
А Бостон продължи пътя си…
Синевата на Исък-Кул все повече се приближаваше и на него му се искаше да изчезне, да се разтвори в нея — искаше му се и да умре, и да живее. Също като онези пенести вълни — вълната кипва, изчезва и отново се заражда сама от себе си…
Информация за текста
© 1986 Чингиз Айтматов
© 1989 Минка Златанова, превод от руски
Чингиз Айтматов
Плаха, 1986
Сканиране: sir_Ivanhoe, юни, 2007 г.
Разпознаване и последна редакция: NomaD, юли, 2008 г.
Публикация
Интерпринт, 1989 г.
Превод от руски: Минка Златанова, 1989 г.
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8709]
Последна редакция: 2008-07-10 11:44:51
1
Сборник с религиозни химни, най-старият и най-значителният от древните паметници на индийската литература, свещените книги на индуизма (веди). — Б. пр.
2
3
Нещастник, горкият. — Б. а.
4
Майка предводителка. — Б. а.
5
Леки полуботушки от марокен без подметка, които се носят на бос крак. — Б. пр.
