— Какъв ти лов! — отвърнали чайките. — Сам виждаш, едва махаме с криле. Риби отколе не сме виждали. Скоро ще се свърши с нас. Навярно Морският старец е заспал, забравил си е работата.
Азмун рекъл:
— Аз отивам при него. Ала не зная как да стигна.
Чайките се развикали:
— Далеко в морето има остров. От този остров излиза дим. Това не е остров, а покривът на Тайрнадзовия дом, димът излиза от комина. Ние не сме били там, бащите ни не са летели нататък — от прелетните чайки сме чували! Как да стигнеш там — не знаем! Запитай косатките.
— Добре — рекъл Азмун.
— Ако стигнеш при Стареца, спомни си за нас, Азмуне!
Излязъл Азмун на морския бряг. Дълго вървял. Уморил се. Седнал сред камъните върху пясъка, подпрял глава на ръцете си и се замислил. Мислил, мислил и заспал. Изведнъж чува през сън — някакви хора шумят на брега. Азмун лекичко отворил очи…
И видял — млади момци се надбягват на брега, дърпат си коланите, прескачат се, играят с криви саби. В туй време на брега излезли тюлени. Момците захванали да удрят тюлените със сабите си. Щом ударят — и тюленът се извръща на хълбок. „Ех — помислил си Азмун, — да имах такава сабя!“ Гледа Азмун — на брега стоят вехти лодки…
По едно време момците захванали да се борят. Хвърлили сабите на пясъка. Почнали да се бият — нищо не виждат наоколо, крещят и се карат. Тогава Азмун се изхитрил, хвърлил въжето с куката, закачил една сабя и я дръпнал към себе си. Докоснал я с пръст — хубава! Ще свърши работа.
Спрели момците борбата. Всички взели сабите си, а за един момък нямало сабя. Заплакал тогава момъкът и рекъл:
— Ой-я-ха! Сега Старецът ще ме нареди! Какво ще кажа на Стареца, как ще ида при него?
„Аха! — помислил си Азмун. — Момците се познават със Стареца. Навярно тези момци са от морското село.“
Лежал той, не мърдал.
Захванали момците да търсят сабята — няма я сабята! Оня, дето я изгубил, изтичал в гората да види дали не я е изтървал там. Другите блъснали лодките в морето и се качили. Само една лодка останала на брега.
Азмун изтичал след момците. Бутнал празната лодка в морето и се загледал накъде ще тръгнат. А момците заплавали в открито море. Азмун също скочил в лодката и заплавал в морето. Изведнъж гледа — какво е това? Напреде му — нито лодки, нито момци! Само косатки плуват в морето, порят вълните, изправили гръбните си перки като саби, а върху перките стърчат парчета тюленово месо.
По едно време лодката под Азмун се раздвижила. Азмун се хванал и се огледал — не бил в лодка, а върху гърба на една косатка! Досетил се момъкът, че на брега не лежали лодки, а кожи от косатки. Че на брега не играели момци със саби, а косатки. И че сабите не били саби, а гръбни перки на косатки. „Няма що — помислил си Азмун — все пак съм по-близо до Стареца!“
Дълго ли плавал така Азмун — не зная, не е разправял. Додето плавал, му пораснали мустаци.
И видял Азмун, в далечината лежи остров, като покрив на колиба. На островния връх — дупка, от дупката се вие димец. „Навярно там живее Старецът!“ — си рекъл Азмун. Тогава сложил стрела на лъка и пратил стрелата на баща си…
Косатките заплували към острова, хвърлили се на брега, преметнали се и се превърнали на момци, които държели в ръцете си тюленово месо.
А оная косатка, дето била под Азмун, завила назад в морето. Без сабята, ясно, тя не можела да влезе в къщи! Азмун паднал от косатката във водата — едва не потънал!
Момците видели, че Азмун се блъска в морето и се хвърлили към него. Азмун се измъкнал на брега, а момците го разглеждали и се мръщели. Казали му:
— Ей, кой си ти? Как си попаднал тук?
— А вие не ме ли познахте, че съм свой? — рекъл Азмун. — Останах назад от вас, додето дирих сабята си. Ето сабята ми!
— Това е вярно, сабята е твоя. Но защо не приличаш на нас?
Азмун отвърнал:
— Измених се от страх, задето загубих сабята си. И досега не мога да се опомня. Ще ида при Стареца да ми върне предишния вид.
— Старецът спи — рекли момците, — нали виждаш, димът едва излиза.
Момците отишли по домовете си. Оставили Азмун сам.
Азмун почнал да се изкачва по планината. Изкачил се до половината и гледа — стан. В този стан само девойки. Преградили пътя на Азмун и не го пускат:
— Старецът спи и заповяда да не му пречат.
Притискат се към Азмун, галят се:
— Не ходи при Тайрнадз! Остани при нас. Жена ще си вземеш, хубаво ще живееш.
А девойките — една от друга по-хубави! Очите ясни, лицето прекрасно, тялото гъвкаво, ръцете сръчни. Такива хубави девойки, че Азмун си помислил — не е зле наистина да си взема за жена някоя от тях.
Тогава амурската земя в торбичката се раздвижила в пазвата му. Спомнил си Азмун, че не е дошъл тук за невяста, но не можел да се отскубне от девойките. Досетил се тогава — извадил от пазвата си мъниста и ги хвърлил на земята.
Девойките се втурнали да събират мънистата. И тогава Азмун видял, че тези девойки нямат крака, а перки. Те не били девойки, а тюлени!
Додето девойките събирали мънистата, Азмун стигнал до върха на планината. В дупката, която се намирала най-горе, той хвърлил въжето с куката. Закачил куката за гребена на планината и по това въже се спуснал долу. Спуснал се до дъното на морето и се озовал в дома на Морския старец.
Паднал на пода — едва не се утрепал. Огледал се: в къщата всичко както при нивхите — одъри, печки, стени, стълбове, само че всичко от рибени люспи. И зад прозореца няма небе, а вода.
Водата се плискала зад прозореца, зелени вълни се надигали зад него, в тези вълни се люлеели морски водорасли, като невиждани дървета. Край прозорците плували риби, но такива, каквито нито един нивх няма да сложи в устата си: зъбати и костеливи, само гледат кого да глътнат…
На одъра лежал Старецът, спял. Белите му коси — разпилени по възглавницата. В устата му стърчала лула, почти съвсем угаснала, от нея едвам излизал димец и се носел към комина. Тайрнадз хъркал, нищо не чувал. Азмун го докоснал с ръка — не, не се буди Старецът и туйто.
Разсърдил се Азмун: какво е това — близките му умират от глад, а Тайрнадз си забравил работата, спи! В яда си убол Тайрнадз със своя нож. Оня се раздвижил, запъшкал. Завъртял глава, цял се намръщил, попъшкал-попъшкал, че като кихнал… Събудил се и облещил очи…
Азмун извадил от пазвата си костената пластинка, стиснал я със зъби и взел да я дърпа за езичето. Забучала, забръмчала, засвирила пластинката: ту като птица чуруликала, ту като ручей бълбукала, ту като пчела жужела.
Тайрнадз никога не бил чувал такова нещо. Какво е това? Раздвижил се, повдигнал се, потъркал очите си, седнал и подвил крака под себе си. Той бил голям като подводна скала: лицето му добро, мустаците като на сом висят. По кожата му блестят люспи във всичките цветове на дъгата. Дрехата му ушита от морски водорасли… Видял той, че насреща му стои малко момче, в устата си държи нещо, но така хубаво свири, че сърцето на Тайрнадз се разиграло. Сънят мигом литнал от очите му. Той обърнал към Азмун доброто си лице, присвил очи и запитал:
— Ти на кой народ си син?
— Аз съм Азмун, син на нивхския народ.
— Защо си дошъл толкова отдалече при нас?
Азмун разказал каква грижа е налегнала нивхите и се поклонил:
— Бащице, помогни на нивхите! Прати им риба! Бащице, нивхите умират от глад! Те ме проводиха да те моля за помощ.
Засрамил се Тайрнадз. Изчервил се и рекъл:
— Лошо стана. Легнах само да си почина, а съм заспал! Благодаря ти, че ме събуди!
