веднъж на 6000 години. Не е много голяма вероятност, но все пак е възможно, нали ме разбирате. Има вероятност не по-голяма от едно на един милиард, че в кой да е ден може да бъде ударен от достатъчно голям метеорит, който да може да го разруши.
Не споменавах това, защото Джо можеше да се сети, че самите ние сме изложени на тези рискове. Всъщност, какъв да е удар би причинил на меките ни и нежни тела много по-големи увреждания, отколкото на стоическата и понасяща много машинария на Компютъра, а не ми се искаше Джо да се изнервя още повече.
Цялата работа е, че не беше метеорит.
— Какво е това? — изведнъж каза Джо.
Беше някакъв малък цилиндър, прилепен за външната стена на Компютър Две — първата нередност, която открихме на външната страна. Беше около половин сантиметър в диаметър и може би шест сантиметра дълъг. Горе-долу колкото една цигара, ако между вас има някои, обхванати от античната мания да пушат.
Извадихме си прожекторчетата.
— Това не е от външните компоненти — казах аз.
— Разбира се, че не е! — промълви Джо.
От единия до другия край на цилиндъра имаше бледа спирална нишка. И нищо друго. Иначе, той беше очевидно метален, но от някаква странна зърниста материя.
Джо каза:
— Не е здраво прилепено.
Той леко го докосна с дебелия си пръст в ръкавица и то поддаде. Повдигна се там, където беше прилепено за Компютър Две и светлинните ни осветиха видим отвор.
— Ето причината за спадането на налягането до нула — казах аз.
Джо изръмжа. Той натисна здраво и цилиндърът изпука и се понесе. Успяхме след известни усилия да го пипнем. Отдолу на обвивката на Компютър Две остана идеално кръгла дупка — около един сантиметър.
Джо каза:
— Това нещо, каквото и да е, не е нищо повече от едно фолио.
То лесно се огъваше в пръстите му, тънко, но еластично. С малко повече натиск се сгъваше. Той го прибра в джоба си, затвори го и каза:
— Прегледай останалата част отвън и виж дали има други такива неща. Аз ще вляза.
Свърших бързо. После и аз влязох.
— Чисто е — казах. — Това е било единственото. Единствената дупка.
— И тя ни стига — мрачно каза Джо. Той погледна гладкия алуминий на стената и в светлината на прожекторите идеалното черно кръгче красиво се открои.
Не беше трудно да се запуши дупчицата. Малко по-трудно беше възстановяването на вътрешната атмосфера. Резервите на Компютър Две от газове бяха спаднали и беше необходим ръчен контрол. Слънчевият генератор едва работеше, но успяхме да включим осветлението.
Най-после махнахме ръкавиците и шлемовете, но Джо внимателно прибра ръкавиците в шлена и ги сложи предвидливо в един от джобовете на костюма си.
— Да са ми под ръка, ако налягането пак спадне — каза кисело той.
Последвах примера му.
На стената до дупката имаше следа. Бях я забелязала в светлината на прожекторчето, когато запушвах дупката. Когато включихме осветлението, тя стана очевидна.
— Виждаш ли това, Джо? — попитах аз.
— Виждам.
Беше малка, тясна вдлъбнатинка в стената, не особено забележима, но ако прокараш пръст отгоре й, не оставаше никакво съмнение. Забелязваше се от около един метър. Като че ли някой беше остъргал много плитка проба от метала, така че там сега повърхността беше забележимо по-грапава.
— Най-добре ще е да се обадим долу в Централния Компютър.
— Ако искаш да кажеш „на Земята“, така кажи — каза Джо. — Не мога да понасям тоя фалшив космически жаргон. За това се хванах на земна работа, искам да кажа на работа на Земята — или поне така се предполагаше.
— Най-добре да се обадим на Земята — търпеливо казах аз.
— За какво?
— Да им кажем, че сме открили повредата.
— О! И какво сме открили?
— Дупката. Не си ли я спомняш?
— Колкото и да е странно, спомням си я. А от какво е тя? Не е от метеорит. Никога не съм виждал метеорити, дето да оставят идеално кръгли дупки, без да изкривяват или стопяват. Не съм виждал и такива, дето оставят цилиндърчета. — Той извади цилиндъра от джоба си, изглади замислено гънката на тъничния метал. — Е, и какво е предизвикало дупката?
Не се поколебах. Казах:
— Не знам.
— Ако докладваме в Централния Компютър, те ще ни попитат същото и ние ще отговорим, че не знаем, и какво ще спечелим? Освен разправии?
— Ако ние не ги потърсим, те ще ни потърсят.
— Разбира се. Но ние няма да отговорим, нали?
— Ще помислят, че нещо ни се е случило, Джо, и ще изпратят спасителна команда.
— О-о, познаваш ги! Два дни ще мислят, преди да решат какво да правят. Дотогава ние вече ще имаме какво да кажем и ще им се обадим.
Вътрешната структура на Компютър Две не беше предназначена за хора. Това, което беше предвидено, беше рядкото и временно присъствие на аварийна команда. А това означаваше, че е необходимо място за маневри и че трябват инструменти и припаси.
Кресла, обаче, нямаше. Поради това нямаше и гравитационно поле, или каквато и да е негова имитация.
Ние и двамата плувахме сред пространството, бавно се носехме насам или натам. От време на време някой докосваше стената и леко се отблъскваше. Или пък някоя част на единия попадаше върху част от другия.
— Не си пъхай крака в устата ми! — каза Джо и го отблъсна ядосано. Това беше грешка, защото и двамата започнахме да се въртим. Разбира се, на нас не ни изглеждаше така. На нас ни се струваше, че самият Компютър Две се върти, което беше крайно неприятно и ни трябваше време, за да се върнем отново към относителна неподвижност.
Докато си възвърнем стабилността, аз вече се чувствувах неприятно замаяна. Можете да го наречете повдигане, или гадене, или космическа болест, но както и да го наричате, то си е напън за повръщане и е по-неприятно в космоса, защото повърнатото няма как да падне. Лети си наоколо на облак и не ти се иска да летите редом. Затова се сдържах, Джо също.
— Джо, ясно е, че самият компютър е повреден. Хайде да му видим вътрешностите! — Каквото и да е, само да престана да мисля за моите вътрешности и да ги оставя да се успокоят. Освен това, губехме време. Все си мислех за Компютър Три, а може би вече и Компютър Едно и Четири, а също и за хилядите хора, чийто живот сега зависеше от нас.
Джо също изглеждаше зеленикав, но каза:
— Първо трябва да помисля. Нещо е влязло вътре. Не е метеорит, защото каквото и да е било, то е изгризало идеална дупка в корпуса. Не е отрязано, защото не намерих никъде метално кръгче. А ти?
— Не. Но не ми е дошло наум да търся.
— Аз търсих, но такова нещо тук няма.
— Може да е паднало отвън.
— Въпреки цилиндъра, който е покривал дупката, докато го махна? Много вероятно, а? Да си видяла нещо да излита?
— Не.
