растения развиват стотици издръжливи разновидности, които оцеляват при екстремните условия, още по- добри разновидности, с които да се засади следващата планета.
Амонякът би убил всяко земно растение, но семената, които бяха на разположение на патрулния кораб „Джон“ не бяха истински земни растения, а мутации на тези растения от други светове. Те се бориха много, но това не беше достатъчно. Някои разновидности израснаха слаби, болнави и след това умряха.
Тук те се справяха по-добре в сравнение с микроскопичния живот. Планетните бактерии бяха много по-жизнеустойчиви от плъзналата навсякъде синя растителност. Местните микроорганизми оцеляваха при всеки опит за съревнование със земни проби. Опитът да се засади извънземна почва със земна растителна бактерия, с цел да се излекуват земните растения, се провали.
Власов поклати глава:
— Това няма да се получи. Ако нашата бактерия оцелее, това ще стане само чрез приспособяването й към присъствието на амоняк.
— Бактерията няма да ни помогне — каза Сандрополус. — Ние се нуждаем от растенията. В тях е заложена системата за образуване на кислород.
— Можем и сами да си направим малко кислород — каза Питърсън. — Чрез електролиза на вода.
— Колко време ще издържи апаратурата ни? Ако само можехме да направим така, че нашите растения да започнат да се развиват, ще бъде все едно непрекъснато да извършваме електролиза, малко по малко, но година след година, докато планетата се предаде.
— Тогава нека да преработим почвата — предложи Барер. — Тя е богата на амонячни соли. Ние ще отстраним солите и ще получим почва, в която няма амоняк.
— А какво ще правим с атмосферата? — попита Чоу.
— В почва, в която няма амоняк, те могат да се захванат и въпреки атмосферата. Те почти го направиха, както са си и сега.
Те работеха усилено, но без всякакъв ентусиазъм. Никой истински не вярваше, че ще успеят, но дори и да успееха, за тях, лично, бъдещето не съществуваше. Но с работата времето минаваше по-бързо.
Следващият сезон, когато растенията трябваше да започнат да се развиват, те вече имаха своята почва без амоняк, но земните растения все още растяха слаби. Те дори захлупиха с куполи няколко стръка и вътре вкараха въздух без амоняк. Това помогна малко, но не беше достатъчно. Те нагаждаха химичния състав на почвата по всякакъв възможен начин. Но нищо не възнагради усилията им.
Хилавите стръкчета произвеждаха своите малки количества кислород, но той не беше достатъчен, за да изтласка амоняка.
— Още един опит — каза Сандрополус, — още един. Разклащаме го, разклащаме го, но не можем да го съборим.
Инструментите и апаратурата им се износваха с времето и трагичното им бъдеще все повече се приближаваше към тях. С всеки месец мястото за действие ставаше все по-малко.
Краят дойде и беше посрещнат почти с радост, защото беше внезапен. Никой не можеше да каже откъде идват слабостта и световъртежа. Никой всъщност не подозираше директно отравяне с амоняк. Те се прехранваха с водорасловите израстъци от това, което някога е представлявало корабни хидропоники, и самите израстъци е възможно да са били заразени с амоняк.
Може да е била дейността на някой местен микроорганизъм, който най-накрая ги е победил. Може дори да е бил някой микроорганизъм от Земята, мутирал при условията на този непознат свят.
И така, тримата умряха и го направиха, благодарение на обстоятелствата, безболезнено. Те бяха доволни, че си отиват и оставят безполезната битка.
— Глупаво е да загубим по този начин — едва чуто прошепна Чоу.
Питърсън, който единствен от петимата се държеше на краката си (възможно ли беше да има имунитет срещу това, каквото и да беше то?), обърна измъченото си лице към своята единствена жива компания.
— Не умирай — каза той, — не ме оставяй сам.
Чоу се опита да се усмихне.
— Нямам избор… Но ти можеш да ни последваш, стари приятелю. Защо да се бориш? Инструментите са съсипани и вече няма начин да се победи, ако изобщо някога е имало.
Дори и сега Питърсън се пребори с пълното отчаяние като се концентрира върху борбата срещу атмосферата. Но съзнанието му беше изтощено, сърцето му беше изморено, и когато Чоу умря един час по- късно, той остана сам с четири трупа.
Той се загледа в телата, унесъл се в спомени, все по-далечни (сега, когато беше останал сам, си позволи да поплаче), спомени за Земята, която за последен път бе видял преди почти единадесет години.
Той би трябвало да погребе телата. Той щеше да откърши няколко синкави клона от местните безлистни дървета и да построи кръстове от тях. Той щеше да постави космическия скафандър на всеки мъж отгоре, а отдолу да подпре бутилките с кислород. Празни бутилки, които ще символизират загубената битка.
Глупава сантименталност за мъже, на които вече им беше все едно и за хора, които може би никога няма да видят това.
Но той правеше това заради себе си, за да покаже уважението си към своите приятели, а също и уважение към себе си, защото той не беше такъв човек, който няма да се погрижи за мъртвите си приятели, докато все още може да се държи на краката си.
А пък и…
А пък и какво? Той поседна за малко, а мислите му бяха тежки и уморителни.
Докато той все още беше жив, щеше да се бори с такива инструменти, каквито бяха останали. Той щеше да погребе своите приятели.
Той погреба всеки в изчистена от амоняк почва, която те с такова усърдие бяха създали. Погреба ги без каквото и да било покривало и без дрехи. Остави ги голи във враждебната земя за бавното разлагане, което ще стане първо с помощта на техните собствени микроорганизми, а след това и те ще умрат от неминуемото нашествие на местните бактерии.
Питърсън постави кръстовете със съответния скафандър отгоре и кислородна бутилка отдолу, закрепи всеки един от тях с камъни и след това се обърна тъжен и с измъчени очи, за да се върне в заровения кораб, в който сега беше единственото живо същество.
Той работеше всеки ден и накрая симптомите започнаха да се появяват и при него.
Той се напъха в скафандъра си и излезе на повърхността, както предполагаше, за последен път.
Питърсън падна на колене на мястото, където беше тяхната градина. Земните растения бяха зелени. Те бяха оцелели по-дълго време в сравнение с друг път. Изглеждаха здрави, дори много жизнени.
Те бяха преработвали почвата, грижили се за атмосферата и сега Питърсън беше използвал последният инструмент, единственият, който имаше на негово разположение, а и ги беше наторил…
Бавно разлагащата се плът на земните хора представляваше хранителните вещества, които бяха последната необходима съставка. Земните растения отделяха кислород, който щеше да надвие амоняка и да извади планетата от необяснимата дупка, в която беше затънала.
Ако някога тук отново дойдат земни хора (кога? след един милион години?), те ще открият азотно- кислородна атмосфера и ограничено количество растителност, която странно напомня на земната.
Кръстовете ще изгният и ще се разложат. Металът ще ръждяса и ще се разпадне. Костите може да се превърнат във фосили и да се запазят, за да подскажат за това, което се е случило. Собствените им записки, добре запечатани, може би ще бъдат открити.
Но това нямаше значение. Ако изобщо нещо някога бъде открито, самата планета, цялата планета, ще бъде техният паметник.
И Питърсън легна на земята, за да умре сред тяхната победа.
Информация за текста
© 1965 Айзък Азимов
© 2000 Ива Балабанова, превод от английски
