покрай които минах, иглата на венозната инжекция не изскочи от вената и дори една единствена спринцовка не пропусна своята цел.
Понякога той щеше да ме пита на пресекулки:
— Сигурен ли си, че съм в състояние да спасявам човечеството?
— Абсолютно — щях да отвръщам аз. — Това е част от лечението.
Един ден обаче Менандер дойде намръщен при мен.
— Слушай — каза той, — точно отидох в банката, за да задам един въпрос относно моята банкова сметка, която е малко по-ниска отколкото би трябвало да бъде поради начина, по който успя да се измъкнеш от ресторанта, но не можах да получа отговора, защото в момента на влизането ми се повреди компютъра. Всички бяха озадачени. Дали лечението постепенно не изчезва?
— Това е невъзможно — отвърнах аз. — Може би тази работа няма нищо общо с теб. Може наоколо да е имало някой друг телеклътц, който не е бил излекуван. Вероятно той е влязъл едновременно с теб.
Но това не беше така. Банковият компютър бе излязъл от строя и при други два случая, когато той се е опитал да провери банковата си сметка. (Неговата нервност, предизвикана от незначителната сума, за която бях пропуснал да се погрижа, бе напълно осъдителна за възрастен човек). Накрая, когато компютърът в неговата фирма излязъл от строя при преминаването му покрай компютърното помещение, той дойде при мен в състояние, което можеше да се определи само като паническо.
— Той се върна, казвам ти. Той се върна! — извика Менандер. — Този път не мога да понеса това. Сега, когато вече свикнах с нормалното си състояние, не мога да се върна към моя стар начин на живот. Ще трябва да се самоубия.
— Не, не, Менандер. Така отиваш твърде далеч.
Той сякаш се сдържа на ръба на друг вик и помисли върху моята разумна забележка.
— Прав си — съгласи се той. — Така
Разбрах неговата гледна точка, но само до известна степен.
— Преди да предприемеш каквото и да било, нека проверя тази работа — предложих аз. — Все пак, засега това се случва само с компютрите, а кой го е грижа за тях?
Аз бързо излязох, преди да успее да ме попита, как се очаква от него да се добере до своята банкова сметка, ако компютрите винаги отказват да работят при неговото приближаване. Той беше наистина един мономаниак на тази тема.
Такъв беше и Азазел, но на друга тема. Този път той изглежда бе наистина замесен в онова, което правеше с двете самини и все още правеше салта, когато пристигна. До днес не разбрах какво общо имаха салтата с тази работа.
Не мисля, че той някога, всъщност, оставаше спокоен, но успя да ми обясни какво се беше случило и после аз трябваше да го обясня на Менандер.
Настоях да се срещнем в парка. Избрах една доста многолюдна част, тъй като трябваше да разчитам на мигновено спасение, ако той загубеше главата си в преносен смисъл и се опиташе да ме накара да загубя моята в буквален.
— Менандер — казах аз, — твоят телеклътцизъм продължава да действа, но само за компютри.
— Ами тогава излекувай ме и за компютрите.
— За съжаление, Менандер, това не може да бъде сторено. Ти не си излекуван за компютри и то завинаги. — По-скоро прошепнах последната дума, но той ме чу.
— Защо? Що за лекомислен, идиотски, смешен, тромав задник на болна двугърба камила си ти?
— Правиш това да звучи, сякаш има много видове, Менандер, което няма смисъл. Не разбираш ли, че причина за това е твоето искане да спасиш света?
— Не, не разбирам. Обясни ми го. Разполагаш с петнадесет секунди.
— Бъди разумен! Човечеството се сблъсква с нашествие на компютрите. Те бързо стават все по- универсални, по-способни и по-интелигентни. Човешките създания ще зависят все повече от тях. Накрая ще бъде построен един компютър, който ще завладее света и няма да остави на човечеството нищо за правене. После може да реши да го заличи като ненужно. Разбира се ние ще си казваме тайно, че винаги ще можем да „дръпнем щепсела“, но ти знаеш, че няма да бъдем в състояние да го сторим. Компютър, който е достатъчно умен да върши работата на света без нас, ще бъде в състояние да защитава своя собствен щепсел и, всъщност, своето електричество. Той ще бъде непобедим, а човечеството обречено на гибел. И точно в този момент, приятелю мой, се появяваш ти. Ти ще бъдеш заведен при компютъра или просто ще бъде уредено само да минеш на няколко мили покрай него, и той моментално ще излезе от строя. Така човечеството ще бъде спасено.
Менандер помисли. Не изглеждаше щастлив. Накрая каза:
— Но междувременно аз не мога да се приближавам до компютри.
— Ами, компютърният клътцизъм трябва да стане задължителен и да бъде направен абсолютно постоянен, за да сме сигурни, когато му дойде времето, че нещо няма да се обърка и че компютърът няма да може да се защити срещу теб. Тази цена ще платиш за големия дар, за който сам помоли и за който ще бъдеш прославян през цялата бъдеща история.
— А кога ще се състои това спасяване? — попита той.
— Според Азаз… мои източници, то ще се състои след около шестдесет години. Но погледни на тази работа по следния начин. Сега знаеш, че ще живееш поне до деветдесетгодишна възраст.
— И междувременно — каза Менандер на висок глас, незабелязващ начина, по който хората се обръщаха да ни поглеждат — светът все повече ще се компютъризира и аз няма да мога да се приближавам до все повече места. Няма да мога да правя все повече неща и ще бъда в изграден от самия мен тотален затвор.
— Но накрая ще спасиш човечеството! Това което искаше!
— По дяволите човечеството! — извика Менандер и се нахвърли върху мен.
Успях да се измъкна само защото наоколо имаше много хора, които хванаха бедния приятел.
Днес Менандер е подложен на дълбок анализ от един психиатър-фройдист от най-висока класа. Това със сигурност ще му струва цяло състояние и разбира се няма с нищо да му помогне.
Джордж, завършвайки разказа си, погледна в своето канче бира, за която знаех, че ще трябва аз да платя.
— Знаеш ли, този разказ е поучителен — каза той.
— А каква е поуката?
— У хората просто няма никаква благодарност!
Информация за текста
© 1983 Айзък Азимов
© 1999 Григор Попхристов, превод от английски
Isaac Asimov
Saving Humanity, 1983
Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2009
