— Тук ни хвана на тясно, Ласло — каза печално Лин.
— Въз основа на този материал — продължи Брекенридж — аз предложих този метод за разследване. Абсолютно сигурно е, че при копиране на електромагнитен модел на специфичен човешки мозък върху специфичен позитронен мозък, не може да бъде направено напълно еднакво копие. Дори и най-сложният позитронен мозък, достатъчно малък, за да се побере в череп с размерите на човешкия, е стотици пъти по- малко комплексен от човешкия мозък. Той не може да възприеме всички оттенъци и трябва да има някакъв начин да се възползваме от този факт.
Ласло изглеждаше впечатлен и Лин се усмихна мрачно. Беше лесно да негодуваш срещу Брекенридж и предстоящото пристигане на няколкостотин учени в области, несвързани с роботиката, но самият проблем беше интригуващ. Това беше единствената, но достатъчна утеха.
Хрумна му съвсем неочаквано.
Лин откри, че той нямаше какво друго да прави, освен да седи в кабинета си, натоварен с изпълнителна длъжност, която беше станала почти декоративна и безсмислена. Може би това помогна. Даваше му достатъчно време да мисли, да наблюдава изобретателните учени от половината свят, които се събраха в Чейен.
Брекенридж беше този, които с хладна експедитивност уреждаше подробностите по подготовката. Имаше някаква странна увереност в думите му, когато каза:
— Нека да се съберем заедно и ще ги победим.
Нека да се съберем заедно.
… Хрумна му толкова неочаквано, че ако някой гледаше Лин в този момент, може би щеше да види как очите му проблясват бавно два пъти — но със сигурност нищо повече.
Той направи това, което трябваше с изненадваща безпристрастност, която му помогна да запази спокойствие, когато почувства, че съвсем в реда на нещата, ще загуби самообладание.
Той потърси Брекенридж в импровизираните квартири на гостите. Брекенридж беше сам и намръщен.
— Нещо не е наред ли, сър?
— Мисля, че всичко е наред. Въведох локално военно положение — каза изморено Лин.
— Какво?
— Като ръководител на научен институт мога да направя това, след моя преценка, че ситуацията го изисква. Аз мога да бъда диктатор в института си. Отбележете едно от предимствата на децентрализацията.
— Вие ще отмените тази заповед моментално — Брекенридж направи една стъпка напред. — Когато във Вашингтон научат за това, ще ви съсипят.
— Аз и без това съм съсипан. Мислите ли, че не разбирам, че бях използван за ролята на най-големия злодей в американската история: човекът, който позволи Те да нарушат съществуващото положение? Аз нямам нищо за губене, а може би много за печелене.
Той се засмя малко диво.
— Каква мишена ще бъде Бюрото по роботика, а, Брекенридж? Само няколко хиляди човека ще бъдат избити от АК бомбата, която е в състояние да заличи триста квадрати километра за една микросекунда. Но петстотин от тях ще бъдат нашите най-способни учени. Ние ще бъдем принудени да решим екстремалната дилема дали да водим война без най-големите си умове, или да се предадем. Аз мисля, че ние бихме се предали.
— Но това е невъзможно, Лин, чувате ли ме? Как биха се събрали заедно?
— Но те
— Това е смешно предположение.
— Аз мисля, че това е правилно предположение, Брекенридж. Но нещата не биха се получили освен ако ние знаем, че хуманоидите са в Америка, така че да можем да свикаме конференция. Какво съвпадение, че ти донесе новината за хуманоидите
— Доктор Лин! — извика обидено Брекенридж. Той се накани да тръгне нанякъде.
— Не мърдай — каза Лин. — Имам бластер. Просто ще изчакам учените да дойдат тук един по един. Един по един ще ги сканираме и ще ги изследваме за радиоактивност. Няма да се приближат един до друг преди да са проверени и ако всичките петстотин преминат проверките, ще ви дам бластера си и ще се предам. Но ми се струва, че ще открием десетте хуманоида. Седнете, Брекенридж.
И двамата седнаха.
— Ще чакаме — каза Лин. — Когато се уморя, Ласло ще ме смени. Ще чакаме.
Професор Мануело Химинес от Изследователския институт в Буенос Айрес се взривил със стратосферния самолет, с който пътувал, докато бил на пет километра над Амазонската долина. Било е малка химическа експлозия, но тя е била достатъчна, за да унищожи самолета.
Доктор Херман Либовиц от Мичиганския технологичен институт се взривил във влак, убивайки двадесет човека и ранявайки стотици други.
Доктор Огюст Мартин от Института за ядрени изследвания Монреал и седем други умират по подобен начин през различен етан от пътуването си към Чейен.
Ласло се втурна при тях с първите новини за това, пребледнял и заекващ. Бяха изминали само два часа откакто Лин седеше там и наблюдаваше Брекенридж с бластер в ръка.
— Шефе, мислех, че си откачил, но ти си бил прав. Те
— Господи! — извика Лин и с яростна бързина насочи бластера си към Брекенридж и стреля. Главата на офицера от Сигурността се отдели от тялото му, като отрязана. Трупът се отпусна, главата падна, удари се в земята се търколи уродливо.
— Аз не разбирах. Аз мислех, че той е предател — изстена Лин. — Нищо повече.
А Ласло стоеше неподвижен, с отворена уста, за момент неспособен да говори. Лин продължи с нотки на истерия:
— Разбира се, че той ги е предупредил. Но как е могъл да направи това, докато е седял в този стол освен ако не е имал вградена радиостанция? Разбра ли… Брекенридж е бил в Москва. Истинският Брекенридж е все още там. О, боже мой, те са били
Ласло издаде звук на изненада.
— Той защо не се взриви?
— Предполагам, че е изчаквал, за да се увери, че другите са получили съобщението му и сполучливо са се самоунищожили. Боже, Боже, добре че когато донесе новината и аз разбрах истината, можах да стрелям достатъчно бързо. Един Господ знае, как успях да го изпреваря.
— Поне ще имаме един, който да изучаваме — каза развълнувано Ласло. Той се наведе и постави пръст в лепкавата течност, излизаща от прорязаната шия на обезглавеното тяло.
Това не беше кръв, а висококачествено машинно масло.
Информация за текста
© 1957 Айзък Азимов
