— Не. Как се пише името му?
— Л-е-ф-к-о-в-и-ц мисля. Защо?
— С „В“ ли?
— С „Ф“. Има също и „В“. — По лицето на Нейлър не остана и следа от доброто настроение.
— В сградата има един Лефкоуиц — продължи Мартин. — Името му е с „у“. Познавате ли Леф-КОУ-иц? Той е в 701-ва стая. Не е ли същият?
— Джери не работи в тази сграда. Той си има офис от другата страна на улицата. Този другия не го познавам. Това е голяма сграда, да знаете. Не следя всеки един. За какво е всичко това, впрочем?
Мартин разтърси глава и се отпусна на стола. Той самият не знаеше. А дори и да знаеше, то това не беше нещо, което би се осмелил да сподели. Можеше ли да каже: „Днес навсякъде ме преследват разни Левковиц.“
— Та говорехме за обвързване — каза той.
— Да — отговори Нейлър. — Както вече ви казах, наблюдавам компанията ви. Трябва да обсъдя нещата с момчетата от производствения отдел, разбирате, нали? Ще ви уведомя за резултатите.
— Разбира се — отвърна Мартин, потиснат до краен предел.
Нейлър нямаше да го уведоми. Всичко беше свършило, но дори и сега, въпреки депресията все още усещаше онова безпокойство.
Нейлър да върви по дяволите. Всичко, което Мартин иска, е да зареже това и да се заеме с другото. (С какво да се заеме? Но въпросът беше по-тих от шепот и постепенно избледняваше в съзнанието му…)
Обядът свърши. Срещнаха се като добри приятели, които отдавна не са се виждали, а се разделиха като непознати.
На Мартин му олекна.
Пулсът му биеше като бесен. Искаше да се махне по-скоро от тая сграда, населена с духове. Да излезе на улицата, пълна с духове. „Медисън Авеню“ в един и двайсет, в ранния следобед, когато слънцето свети ярко и десетки хиляди мъже и жени щъкат като мравки по булеварда открай докрай.
Мартин не можеше да се освободи от натрапчивата мисъл. Пъхна куфарчето си под мишница и отчаяно се запъти на север. Последната частичка здрав разум му напомни, че в три часа има среща на тридесет и шеста улица. Това за него вече нямаше значение. Продължи да върви към центъра на града. В посока север.
При петдесет и четвърта улица той пресече „Медисън“ и се упъти на запад. Внезапно се спря и погледна нагоре. На прозореца на едно магазинче имаше надпис. Виждаше се ясно — А. С. Лефкоуич, дипломиран счетоводител.
Беше с „ф“ и с „оу“, но те за първи път се съчетаваха с окончание „ич“. За първи път. Приближаваше се. Пак се запъти на север, по Пето авеню, бързаше по нереалните улици на нереалния град, преследваше нещо, а тълпите покрай него започнаха да оредяват.
Надпис на прозореца на приземен етаж гласеше М. Р. Лефкоуиц, д-р по медицина.
Малък, златист полукръг от букви на витрината на магазин за сладкиши: Джейкъб Левкоу. („Половин име — помисли Мартин. — Защо този ме занимава с половин име?“)
Сега улиците бяха пусти с изключение на различните варианти на Левкоуиц, Левковиц и Левкоуич, които изплуваха от нищото.
Мартин смътно осъзнаваше, че пред него има парк, потънал в неподвижна зеленина. Тръгна на запад. В ъгълчето на полезрението му се мерна парче вестник: единственото движение в този застинал, мъртъв свят. Отклони се от пътя си и го вдигна без да забавя ход. Беше на иврит, половин откъсната страница.
Не можеше да прочете написаното. Не различаваше избледнелите, еврейски букви, а и не и могъл, дори да бяха ясни. Една дума, обаче, се разбираше. Точно по средата на страницата, изписана с черен шрифт, като всички детайли на буквите бяха запазени до най-малката подробност. Мартин знаеше какво гласи думата, „Лефкович“. Повтори си я наум, но постави ударението на втората сричка; Леф-КУ-вич.
Пусна вестника да отлети с вятъра и влезе в опустелия парк.
Дърветата стояха неподвижни, листата им висяха в някакво странно, сънно състояние. Слънчевата светлина бе надвиснала отгоре му като мъртвешко бреме и не топлеше.
Мартин тичаше, но под краката му не излизаше прах и нито едно стръкче трева, върху което стъпваше, не се огъна нито веднъж.
И някъде в далечината видя пейка, на която седеше старец, единственият човек в пустия парк. Тъмна шапка с козирка засенчваше очите му. Изпод краищата й се подаваха кичури побеляла коса. Прошарената брада стигаше до горното копче на грубото яке. Вехтите панталони бяха закърпени, а износените и безформени обувки бяха увити с по едно парче груб плат.
Мартин спря. Нямаше сили да си поеме дъх. Успя все пак да изрече една единствена дума, с която зададе и въпроса си.
— Левкович?
Замръзна на мястото си, старецът се изправи, кафявите му очи се приближаха, втренчени в младия мъж.
— Мартин — въздъхна той — Самуел Мартин. Ти дойде.
Думите звучаха леко непознати, в произношението му се усещаше слабо влияние на чужд език. В думата „Самуел“ се долавяше едва чуто загатване на „Шамуел“. Грубите, съсухрени старчески ръце, набраздени от изпъкнали вени, се протегнаха, но веднага се дръпнаха назад, като че ли се страхуваха от допира.
— Търсих те, но тук, в този полудял град има толкова много хора. Толкова много с имена като Мартин, Мартинес, Мортон, Мертон. Спрях най-накрая, когато намерих зеленина, спрях само за миг, не бих се поддал на този грях — да загубя вяра. И тогава ти дойде.
— Аз съм — каза Мартин и за първи път осъзна кой е всъщност. — А ти си Финеха Левкович. Защо сме тук?
— Аз съм Финеха бен Йехуда, получих името Левкович по нареждане на Този, който дава фамилни имена на всички. Ние сме тук — продължи старият човек кротко, — защото аз се молих. Когато остарях, единствената ми дъщеря Лия, детето на моята старост, замина за Америка със съпруга си. Тя замени корените на старото с надеждата на новото. Синовете ми умряха, а Сара, жената на моето сърце, почина много отдавна. Живях сам. Дойде време и аз да умра, но не съм виждал Лия, откакто замина за тази далечна страна, а и вестите идваха много рядко. Душата ми копнееше да види нейните синове, синове от моята кръв; синове, в които душата ми може още да живее, да не умира.
Гласът му бе равен, а едва доловимата сянка на акцента следваше неизменно думите му и отекваше в тях като величествен тътен на древен език.
— Молбите ми бяха чути, получих два часа, за да видя първия син от моя род, отворил очи на нова земя, в ново време. Сине на дъщерята на дъщерята на моята дъщеря, намерих ли те най-сетне сред хаоса на този град?
— Но защо беше това търсене? Защо не ни събраха заедно веднага?
— Защото в надеждата на търсещия има сладост, сине мой — засия старецът. — И радост в намирането. Бяха ми дадени два часа, през които можех да търся; два часа, през които можех да намеря и аз намерих това, за което не бях и мечтал през живота си. — Старецът галеше с гласа си: — Добре ли си, сине мой?
— Добре съм, татко мой, сега, когато те намерих — каза Мартин и падна на колене: — Дай ми благословията си, татко мой, за да добрувам през целия си живот, за да бъде добре тази, която ще взема за жена, за да добруват и малките, които ще се родят от семето ми.
Той почувства лекия допир на старческата ръка върху главата си и улови едва чутия шепот, който бе единственият звук в целия притихнал град.
Когато се изправи, очите на стареца се вгледаха в неговите и се премрежиха. Може би не виждаха добре?
— Сега отивам в мир при своите деди, сине — промълви старецът и Мартин остана сам в парка.
В този миг светът отново оживя, слънцето засия както преди, вятърът задуха отново и всичко се плъзна назад.
