Теренс бързаше и теглеше Рик след себе си. Стигнаха до голямата зала долу. Библиотекарката вдигна глава.
— Хей, вие! — провикна се тя, стана и заобиколи бюрото си. — Един момент! Един момент!
Двамата не възнамеряваха да спират.
До момента, в който някакъв патрул се насочи към тях.
— Закъде сте се забързали толкова? — попита ги той.
В този момент ги догони библиотекарката.
— Вие бяхте в 242, нали?
— Слушайте — започна категорично Теренс. — Обяснете ми защо ни спирате?
— Нали направихте запитване за някои книги? Искаме да ви ги предоставим.
— Късно е вече. Друг път. И не разбрахте ли, че тези книги не ме интересуват. Утре ще дойда пак.
— Библиотеката винаги се е старала да задоволява желанията на посетителите. Всеки миг ще ги донесат. — На бузата й се бяха появили две огненочервени петна. Тя се обърна и изчезна зад ниска врата, която се отвори, преди тя да я докосне.
— Ако нямате нищо против… — обърна се Теренс към офицера от патрула.
Мъжът извади нервопаралитичната си палка и започна да си играе с нея. Палката можете да служи като пръчка, но и като оръжие с парализиращ ефект.
— И така, приятелю, защо не седнете и тихо и мирно да изчакате дамата? Не бива да сме груби.
Мъжът в черната униформа не беше вече нито млад, нито слаб. Очевидно очакваше скоро да го пенсионират и довършваше трудовия си стаж като пазач в библиотеката на тихо и спокойно място, но така или иначе беше въоръжен и в приветливото му изражение имаше нещо неискрено. По челото на Теренс изби пот. Мъжът усещаше как струйки се стичат по гърба му. Беше подценил ситуацията. Абсолютно сигурен беше в предварителния анализ на положението. Така му се падаше. Не биваше да е толкова безразсъден. И всичко това само заради неистовото му желание да завладее Горния град, да се разходи из коридорите на библиотеката, все едно че е саркит…
В миг на отчаяние му се дощя да цапардоса с нещо тежко патрула, когато най-неочаквано някой го стори вместо него. Дойде бързо като светкавица. Униформеният мъж понечи да се извърне, но закъсня. Очевидно с възрастта реакциите му се бяха забавили. Някой дръпна палката му и преди той да успее да продума, камо ли да извика, я стовари върху главата му. Мъжът се строполи на земята.
Рик извика от възторг, а Теренс ахна:
— Валона! Кълна се във всички демони на Сарк, Валона!
4
Бунтовникът
Теренс се съвзе почти веднага.
— Навън! Бързо! — нареди той и пръв излезе с бързи крачки.
В един миг си помисли, че ще е по-добре, ако изтеглят тялото на патрула в сянката зад колоните, ограждащи просторното фоайе, но очевидно нямаха време.
Бързо излязоха пред централния вход на обляната от следобедното слънце площадка. Цветовете на Горния град преливаха към оранжевата гама.
— Да бягаме! — обади се уплашена Валона.
Теренс я улови за лакътя.
— Никакво тичане! — Той се усмихваше, гласът му беше тих, но непреклонен. — Ще вървите както обикновено след мен. Дръж Рик и не му позволявай да тича.
Първите няколко стъпки направиха, сякаш имаха олово в обувките си. Напрегнато се вслушваха в звуците откъм библиотеката. Викаше ли някой след тях, или така им се счуваше?
Теренс не смееше да се обърне.
— Насам! — нареди той.
Над улицата, в която свиха, висеше надпис, слабо проблясващ под лъчите на следобедното слънце: „Вход за линейки“. Тръгнаха по алеята за коли, хлътнаха в един страничен вход и поеха сред ослепителнобелите стени на безкраен коридор.
Отсреща се зададе жена в униформата на заведението, в което се бяха вмъкнали. Щом ги забеляза, се насочи към тях със смръщени вежди. Теренс не я дочака, а сви в първия коридор, който му попадна, след това в друг и така нататък. Непрестанно срещаха други хора от болницата. Теренс си представяше какво недоумение буди у тях малката им група. Твърде необичайно бе някой от местните жители да се движи без никаква охрана из горните етажи на една болница.
Естествено, най-накрая щяха да ги спрат.
И когато над една врата зърна надпис „За нивото на местните“, сърцето му ускори ударите си. За техен късмет асансьорът бе на етажа, на който се намираха. Пълномощникът бързо набута Валона и Рик в кабината и лекото й полюшване надолу бе за него най-приятното усещане в този ден.
В Града имаше три вида сгради. Повечето бяха така наречените Долни сгради — построени само на долното ниво. Това бяха жилища за работници, не по-високи от три етажа, фабрики, фурни за хляб, инсталации за преработване на сметта. Другите бяха Горните сгради — домовете на саркитите, театрите, библиотеката, спортните площадки. Някои обаче се издигаха от долното ниво и преминаваха на горното — патрулните участъци, болниците.
Човек можеше например да мине от едно ниво в друго, без да се налага да използва големите твърде бавни асансьори със свръхнаблюдателните оператори. За местен жител използването на асансьорите от болниците бе сериозно провинение, но в сравнение с нападението на патрул то беше почти детска закачка.
Тримата се озоваха на долното ниво. Стените в болницата за местни бяха също много бели, но имаха някак вехт вид, очевидно не ги търкаха така усърдно, както в Горния град. Липсваха и пейки в коридорите. Всички болни, съсредоточени в себе си, уплашени мъже и жени, чакаха в една обща зала. С всички тях се опитваше да се справи, при това твърде неуспешно, една-единствена служителка на болницата. Заяждаше се с някакъв брадясал старик, който притеснено мачкаше плата на панталона си и някак извинително отговаряше на всичките й въпроси.
— От какво точно се оплакваш?… Откога имаш тези болки?… Бил ли си друг път в болница?… Ама виж какво, не можете да очаквате за най-малкото оплакване ние тук да се грижим за вас. Сядай, докторът ще те прегледа и ще ти даде още лекарства.
— Следващият — провикна се с пискливия си глас жената, след което погледна големия часовник на стената и промърмори нещо под носа си.
Теренс, Валона и Рик се промъкваха предпазливо през тълпата.
Присъствието на съгражданите й от Флорина сякаш развърза езика на Валона и тя неспирно шепнеше на Пълномощника.
— Трябваше да дойда, Пълномощнико. Толкова много се боях за Рик. Мислех си, че няма да го върнете обратно и…
— Добре, добре, но как стигна до Горния град? — попита я Теренс през рамо, докато се опитваше да разбута хората по пътя си.
— Ами проследих ви до товарния асансьор. Когато слезе пак, казах на оператора, че съм с вас, и поисках да ме качи горе.
— И той го направи просто така?
— А не, пораздрусах го малко.
— Всемогъщи Сарк!
— Трябваше — тъжно си призна Валона. — След това видях патрулите да ви сочат някаква сграда. Почаках да си отидат и веднага ви последвах. Само че не посмях да влезна вътре. Не знаех какво да направя и затова се скрих, докато ви видях да излизате отново. И тогава ви спря онзи патрул…
— Хей, вие там! — прозвуча пискливият, нетърпелив глас на регистраторката. Беше се изправила и чукаше здраво с металния край на писалката си върху плота пред нея. Тълпата в залата се превърна в тежкодишащо уплашено стадо. — На вас говоря, вие, дето се опитвате да излезете. Върнете се. Не може да си отивате, без да бъдете прегледани. Как ще оправдаете отсъствието си от работа? Върнете се!
