възможност — да станете посредник между вашия приятел Балкис и Галактическия съвет — по-точно оцелелите му членове. Може би дори ще имате честта да поднесете в краката на Балкис жалките остатъци от доскоро величествената Империя в замяна на антитоксина, който едва ли ще достигне навреме всички поразени от вируса светове, за да спаси заболелите човешки същества.
Ениус се усмихна недоверчиво.
— Знаете ли, мисля че драматизирате твърде силно положението.
— О, така е. Аз съм обречен — не ми остава много да живея. Надявам се, че не съществува опасност отново да ви разгневя?
— Ако намеквате за невронния камшик…
— Ни най-малко — бе ироничният отговор. — Вече привикнах с него. Почти не го чувствам.
— В такъв случай, ще се постарая да ви обясня всичко от гледна точка на логиката. Вярно, намираме се в ужасна бъркотия. Нямам представа, какъв рапорт да изпратя, не мога и да потуля положението. Някои от хората, повдигнали обвинението, са земляни, а вашето присъствие придава допълнителна тежест. Какво ще кажете, ако ви помоля да поставите подписа си под признанието, че сте предизвикали това разследване в състояние на… Е, ще измислим някоя подходяща фраза, която да намеква, че сте били под някаква форма на телепатичен контрол.
— Изглежда съвсем лесно, нали? Бил съм луд, пиян, хипнотизиран или упоен. Каквото изберете.
— Какво, не сте ли съгласен? Аз пък ще ви убедя, че ви е било въздействано. — Прокураторът зашепна напрегнато: — Вие сте гражданин на Сириус. Как стана така, че се влюбихте в едно земно момиче?
— Какво?
— Не викайте. Питам — как е възможно, ако наистина сте с всичкия си, да хлътнете по една туземка? Помислете, не ви ли изглежда неестествено? — Той кимна леко с глава към Пола.
Арвардан втренчи изненадан поглед в него. Миг по-късно ръката му сякаш от само себе си полетя право напред и сграбчи Негово имперско височество за шията. Ениус замаха уплашено и се опита да се откопчи.
— Туземка била, така ли? Не разбрах — нима говорите за госпожица Шект? Ако е така, бих желал да се отнасяте към нея с подобаващо уважение. Ах, какво ме интересува. И без това сте обречен.
— Доктор Арвардан, — изстена болезнено Прокураторът — съветвам ви да се държите както подобава на…
Вратата се отвори и влезлият полковник побърза да ги разтърве.
— Ваше превъзходителство, земната пасмина отново се върна.
— Какво? Балкис не се ли е свързал със своите заместници? Нали обеща, че ще уреди да остане при нас цяла седмица?
— Свърза се и още е при нас. Тълпата също. Готови сме да ги разпръснем, дори със сила и като комендант на гарнизона ви препоръчвам да предприемем именно такива мерки. Вие какво предлагате, Ваше превъзходителство?
— Изчакайте със стрелбата — нека първо поговоря с Балкис. Изпратете го тук. — Той се обърна. — Доктор Арвардан, с вас ще се разправям по-късно.
Когато влезе, Балкис се усмихваше. Поклони се официално на Прокуратора, който на свой ред му отвърна с едва забележимо кимване.
— Вижте какво, — заговори ядосано Прокураторът — съобщиха ми, че вашите хора отново се събират пред стените на гарнизона. С това нарушават уговорката ни… Нямам никакво желание да предизвиквам кръвопролития, но търпението ми се изчерпва. Можете ли да ги разпръснете с някакви мирни средства?
— Ако поискам, Ваше превъзходителство.
— Ако поискате ли? Съветвам ви да го сторите. И то веднага.
— Нямам такова намерение, Ваше превъзходителство! — Секретарят се усмихна още по-широко и протегна ръка. — Глупако, — извика надменно той — ти чака твърде дълго и ще заплатиш с живота си за тази грешка! Или ще станеш роб, ако предпочиташ — но помни, че животът ти няма да е лек.
Колкото и да е странно, това неочаквано изявление не направи кой знае какво впечатление на Ениус. Дори в този съдбовен миг, когато цялата му кариера на имперски дипломат бе изложена на опасност, опитът от дипломатическата работа си каза своето. Само бръчките по лицето му се прорязаха още по-дълбоко, а кожата му едва видимо посивя.
— Значи съм загубил, заради предпазливостта си, така ли? И историята с вируса е истинска? — Изненадата в гласа му бе някак отвлечена, равнодушна. — Ами Земята, вие самият — нали сте заложници?
— Ни най-малко — извика тържествуващо другият. — Ти и твоите хора сте истинските заложници. Вирусът, който в този момент се разпространява из вселената, не е пропуснал и Земята. Количеството му в атмосферата е достатъчно за да унищожи всички Имперски гарнизони — включително и Еверест. Ние — земните жители сме имунни към него. Как се чувствате, Прокураторе? Отпаднал? Боли ли ви гърлото? Усещате ли началото на треската? Малко ви остава. Само ние, земните хора можем да ви дадем антидота.
Ениус го гледаше мълчаливо, с издължено и измъчено лице.
Накрая се извърна към Арвардан и заговори:
— Доктор Арвардан, моля за прошка, задето не повярвах на думите ви. Доктор Шект, госпожице Шект — моите извинения.
Арвардан отвърна със зла усмивка.
— Благодаря ви за извиненията. Няма съмнение, че са от голяма полза за всички.
— Напълно заслужавам упрека ви — каза Прокураторът. — Простете, но се налага да се върна на Еверест, за да умра заедно със семейството си. Всякакви компромиси с този… човек, са немислими. Не се съмнявам, че моите храбри войници от Имперския гарнизон ще се сражават до края си и ще се постараят колкото се може повече грешни земни души да осветят пътя им към смъртта… Сбогом.
— Почакайте. Почакайте. Не си отивайте.
Ениус се извърна бавно и потърси с поглед притежателя на този глас.
Също така бавно, прага престъпи Джоузеф Шварц, а след това се подпря уморено.
Секретарят се изпъна и отскочи назад. На лицето му се изписа подозрителност, той не откъсваше поглед от човека от миналото.
— Не, — просъска Балкис — няма да ви позволя, да измъкнете от мен тайната на антидота. Само строго определени хора са обучени да работят с него. А всички до един са далеч от тук в този момент. Освен това — действието на антитоскина изисква време.
— Вярно, далече са — съгласи се Шварц. — Но не чак толкова, че токсинът да ги изпревари. Защото, виждате ли — няма никакъв токсин, нито пък вирус, срещу който да се ваксинираме.
В първия момент никой не можа да осъзнае чутото. Арвардан имаше чувството, че се задушава в мислите си. Ами ако наистина е станал жертва на хипноза? Ако всичко това е една гигантска измама, на която се е уловил както той, така и Секретарят? Ако е така — тогава защо?
— Побързай, човече — извика Ениус. — Обясни ни.
— Не е никак сложно — каза Шварц. — Снощи, докато седяхме тук си помислих, че с приказки нищо не може да се постигне. Ето защо се захванах да поработя върху ума на Секретаря… като внимавах да не ме усети. Измина доста време преди да помоли да ме изведат от стаята. Тъкмо това исках и аз, естествено, а останалото беше съвсем лесно. Парализирах охраната и се насочих право към летището. Гарнизонът е в бойна готовност. Самолетите бяха зареден с гориво и оръжие, а пилотите очакваха заповеди. Избрах един и се насочих към Сенлу.
Секретарят се опита да каже нещо, но не успя. Устните му се сгърчиха болезнено.
— Но ти не можеш да накараш един човек да управлява самолет — възрази Шект. — Спомни си какви трудности изпита, докато командваше Секретаря да ходи.
— Да, защото беше против волята му. Но от доктор Арвардан научих, че всички сириусци ненавиждат земляните — ето защо потърсих някой, роден в този район и се натъкнах на един — лейтенант Клауди.
— Лейтенант Клауди? — извика изненадано Арвардан.
— Да… А, ти го познаваш. Да, разбирам. Виждам ясно какво си мислиш.
— Предполагам… продължавай, Шварц.
