— Да, сир — тихо рече Първият министър.
Императорът си тръгна и Хари Селдън си помисли, че и неговият хубав ден е провален. Повредите в Центъра бяха точно алтернативата, която не желаеше. Но как ли би могъл да я предотврати и да прехвърли кризата към Периферията?
Психоисторията не даваше отговор.
7
Рейч беше изключително доволен, защото това бе първата семейна вечеря от няколко месеца насам с двамата, за които той мислеше като за баща и майка. Прекрасно знаеше, че в биологичен смисъл те изобщо не са му родители, ала този факт нямаше значение. Усмихна им се с цялата си любов.
Обстановката не бе така уютна, както едно време в Стрилинг, когато домът им беше малък и интимен, истинска перла в големия обков на университета. Сега, за нещастие, нищо не можеше да прикрие величието в дворцовите покои на Първия министър.
Понякога Рейч се гледаше в огледалото и се дивеше как е възможно туй. Не бе висок — само 163 сантиметра, — определено по-нисък от всеки от родителите си. Изглеждаше по-скоро набит и мускулест, но не и дебел, с черна коса и наистина далянски мустаци, които поддържаше колкото може по-тъмни и гъсти.
В огледалото все още би могъл да види гаменчето от улицата, каквото беше, преди най-невероятната от всички невероятни възможности да предизвика срещата му с Хари и Дорс. Професор Селдън тогава бе много по-млад и сега видът му ясно подсказваше, че самият Рейч е кажи-речи толкова възрастен, колкото Хари при първата им среща. За учудване Дорс почти не се променяше. Бе все тъй здрава и стегната както в деня, когато Рейч за пръв път показа на двамата пътя към майка Рита в Билиботън. И ето че днес роденият в мизерия далянец е държавен чиновник, дребна пионка в Министерството на населението.
— Как вървят работите в службата, Рейч? — попита Селдън. — Има ли някакъв прогрес?
— Донякъде, татко. Разработват се закони, вземат се решения, произнасят се речи. Въпреки това е трудно да размърдаш хората. Можеш колкото си щеш да проповядваш братство, ала никой не се чувства братски настроен, което ми напомня, че далянците не са по-добри от останалите. Казват, че искат да ги третират като равни и правят всичко възможно да го постигнат, но ако им дадеш шанс, нямат никакво желание те да се отнасят към другите като към равни.
— Рейч, да промениш умовете и сърцата на човеците е почти невъзможно — рече Дорс. — Достатъчно е да се опитваш и евентуално да отстраниш най-очебийните несправедливости.
— Белята е — каза Селдън, — че през по-голямата част от историята никой не е работил над този проблем. На хората е била давана възможност да се скапват в приятната игричка „Аз съм по-добър от теб“ и сега тая мръсотия не е лесно да се разчисти. Ако позволим на нещата да следват естествения си ход и да се влошават в продължение на хиляда години, не можем да се оплакваме, в случай че ни потрябват, да речем, сто години да ги оправим.
— Понякога, татко — въздъхна Рейч, — си мисля, че ти ме уреди на тази работа, за да ме накажеш.
Хари Селдън вдигна вежди:
— За какво да те наказвам?
— Понеже програмата на Джоуранъм за равенство между секторите и за по-голямо участие на хората в управлението ми хареса.
— Не те упреквам за това. Внушенията му бяха примамливи, обаче ти знаеш, че Джоуранъм и бандата му ги използваха единствено като средство да придобият власт. После…
— Но ти ме застави да го вкарам в капана, въпреки че възгледите му ми харесваха.
— Не ми беше лесно да те помоля да го направиш — подчерта Първият министър.
— И сега ме караш да работя над внедряването на програмата на Джоуранъм просто за да ми покажеш колко е трудно тя да се осъществи на практика.
Селдън каза на Дорс Венабили:
— Как ти се струва това? Момчето ми приписва някаква лукава непочтеност, каквато просто не е в моя характер.
— Предполагам — кимна Дорс с отсянка на усмивка върху устните, — че не приписваш такива неща на баща си.
— Не съвсем. Във всекидневния живот по-праволинеен от теб, татко, няма. Но ако ти се наложи, знаеш как да подреждащ картите. Не е ли точно туй, което се надяваш да направиш с психоисторията?
Селдън тъжно рече:
— Засега с психоисторията съм напреднал твърде слабо.
— Много жалко. Аз продължавам да си мисля, че трябва да има някакво психоисторическо решение на проблема за човешкото тесногръдие.
— Може и да има, обаче не съм го намерил.
Когато вечерята приключи, Хари Селдън каза:
— Рейч, сега двамата с теб трябва малко да си поговорим.
— Наистина ли? — кипна Дорс. — Да схващам ли, че не съм поканена?
— Министерски работи, Дорс.
— Министерски глупости, Хари! Каниш се да поискаш от бедното момче да направи нещо, което аз не бих пожелала да свърши.
Селдън твърдо забеляза:
— Положително не се каня да поискам онова, което той не би желал да свърши.
— Всичко е наред, мамо — вметна Рейч. — Нека си поговорим с татко. Обещавам после да ти кажа всичко.
Тя вдигна очи нагоре:
— Много добре зная, че и двамата ще твърдите, че е държавна тайна.
— Всъщност — отсече Селдън — трябва да обсъждаме точно държавна тайна. И то, от първостепенна важност. Не се шегувам, Дорс.
Жената стана, стиснала устни, и излезе от стаята с едно последно убождане:
— Не хвърляй момчето на вълците, Хари.
А след като тя изчезна, Първият министър тихо рече:
— Страхувам се, Рейч, че тъкмо на вълците ще трябва да те хвърля.
8
Седнаха един срещу друг в кабинета на Селдън или, както той го наричаше, „мястото ми за мислене“. Тук бе прекарал безброй часове в опити да намери път сред трудностите при управлението на Империята и Трантор.
— Рейч, чел ли си за прекъсванията, които се случват напоследък в планетарните комунални услуги?
— Да — каза Рейч, — но нали знаеш, татко, че планетата ни е старичка. Най-умното, което можем да направим, е да махнем и последния човек, да изкопаем и подменим всичко, да прибавим най-новото в компютъризацията и тогава да върнем всекиго на мястото му — или поне половината. Трантор ще бъде значително по-добър само с двадесет милиарда души.
— Кои точно двадесет милиарда? — попита с усмивка Селдън.
— Много ми се ще да знаех — мрачно отвърна Рейч. — Белята е, че не можем да преустроим планетата, така че единствено продължаваме кърпежа.
— Боя се, че си прав, синко, ала в цялата работа има някои странни неща. Бих искал да ми кажеш дали не бъркам.
Той извади от джоба си малка сфера.
— Какво е това? — попита Рейч.
— Старателно програмирана карта на Трантор. Рейч, бъди тъй любезен да разчистиш масата.
Селдън постави кълбото почти в средата й и сложи ръка върху вградената в подлакътника на работния
