Йоан, се гушеше самотна в брезовата горичка в най-северния край на селото и също мълчеше. Дървените кръстове в гробището зад нея зловещо се очертаваха в настъпващия мрак.
Първите едри дъждовни капки се стовариха с глухи удари в листака, засилени от вятъра. Особено близка светкавица блесна в небето и тътенът от гръмотевицата разтърси земята.
Почти едновременно с това една странична вратичка на църквата се отвори, през нея бързо се измъкна увита в тъмен плащ фигура, спря се за секунда след като хлопна вратата зад себе си, приведе се срещу въздушната стихия и рязко се раздвижи, поемайки по посока на селото.
Докато фигурата крачеше, все така превита по неравния път, дъждът набра сила и заплющя безмилостно по земята, по листата, по дърветата и по самата нея. Когато достигна колибата, към която се беше запътила, фигурата вече бе мокра до кости и леко трепереше. Без да се бави потропа на дървената врата и се прилепи до стената в надежда да се спаси поне за миг от бурята.
Вратата се отвори, отвътре бликна топла жълта светлина и след като пропусна вече почти сливащия се с вечерния мрак силует вътре, се затвори, оставяйки негостоприемната природа да вилнее навън.
Помещението се огряваше от огъня, накладен по средата под кръгъл отвор в тавана. Около огнището бяха насядали единадесет стари жени.
При тази гледка свещеникът се закова на прага. Раменете му видимо се напрегнаха и подгизналото наметало започна да изпарява почти веднага. Младата жена, която му беше отворила, понечи да му помогне да се съблече, но той я възпря с рязък жест.
В настъпилата тишина единадесет прастари, бледи лица с хлътнали дълбоко в тъмни орбити очи се извърнаха към новодошлия и погледите им, тежки и недружелюбни, се впиха в лицето му.
Свещеникът отстъпи крачка назад и опря гръб във вратата.
Катерина, — промълви той задавено, а гласът му беше дрезгав от завладялите го емоции.
Младата жена до него го хвана умолително за ръката. Но преди който й да е от тях да успее да проговори отново, от зловещия кръг се разнесе дълбок древен глас:
Отец Мирон. — една от стариците повдигна мършавата си ръка с изпънат костелив показалец и черната й роба се провисна под мишницата й като ципа на прилеп. — Ти си длъжен като селски свещеник да присъстваш на раждането на всяко дете в това село. Но днес ти ще бъдеш само зрител. Орисниците са тук, за да отредят съдба на новороденото човешко същество и Господ няма власт нито да я промени, нито да я отмени. Седни и не пречи, защото по-могъщи сили ще властват тази вечер над този дом и непокорните ще бъдат безмилостно наказани!
Свещеникът се бе притиснал неволно към дървото зад себе си, сякаш се опитваше да премине през него и да се озове отвън, на свобода. Неволни тръпки, които нямаха нищо общо със студа или влагата, пробягваха по напрегнатото му тяло. Погледът му блестеше под черните вежди, но по-скоро от ужас, отколкото от решителност.
Орисниците бяха тук и той не можеше да промени нищо.
В надвисналото мълчание старицата, която бе проговорила, свали ръка, а Катерина, младата жена до отец Мирон, се разхлипа. От другия край на помещението се донесе стон и Катерина забърза да помогне на родилката.
Отец Мирон, подчинявайки се на заповедта, прекрачи струпаните насред стаята дрипи и се отпусна върху сламената постеля в ъгъла срещу вратата, все още увит в мокрото си наметало. Едва тогава закачулените старчески глави се извърнаха обратно и сякаш забравиха за присъствието му там.
Родилката, която лежеше пребледняла от болка на другия сламеник, беше майката на Иван, а детето, което се беше сгушило в утробата й през тези последни минути, бе самият Иван. Огънят пращеше, единадесетте Орисници седяха като статуи около него, Катерина, приседнала на сламеника, държеше ръката на сестра си и я успокояваше, а отец Мирон се бе вкопчил в кръста на гърдите си, шептейки молитви, и погледът му безнадеждно оглеждаше единадесетте старици.
Внезапният писък на родилката изпълни колибата, излетя през комина и през стените под черното небе и прониза бурята и вечерния мрак. Миг по-късно през всички пролуки в кепенците и през комина нахлу ослепителната светлина на невиждана дотогава мълния и в безумен трясък се стовари гръмотевица, в която неистовият писък на майката се изгуби напълно.
Последваха нови още по-ярки светкавици, а гръмотевиците се сляха в непрестанен тътен. Родилката се мяташе обезумяла на сламеника, придържана от слабите ръце на Катерина. Голите й крака се обляха в кръв и главичката на детето вече се беше показала. Но никоя от стариците не погледна натам дори в този момент. Все така безучастни те припяваха нечуто неизвестен ритъм и не откъсваха очи от огъня.
Когато след шест минути природата се поукроти и единствено дъждовните талази продължаваха да шибат стените на колибата и да връхлитат през отвора за дима, малкото новородено плачеше в ръцете на Катерина, майка му лежеше мъртва на сламеника, а орисниците се раздвижиха бавно и започнаха да се трупат около тях. Всяка протягаше ръка над бебето и шептеше ориста си.
В нощ на страшни сили се раждаш, безименно дете, и нека животът ти е бурен както тях. — бе първата орисия, прозвучала над детето.
Аз ще те даря с име. — мълвеше друга. — Иван ще бъде то.
Силен ще бъдеш, като древният бог на мълниите, и пред враг глава няма да склониш!
С любов бе създаден и на хорската обич ще се радваш и дорде си жив лоша дума от добър човек няма да чуеш!
В бедна къща се роди и милостиво ще бие сърцето в гърдите ти и не ще изоставиш в нужда дори ненавистен враг!
За велики дела се раждаш и като факла ще пламтиш сред смъртни и безсмъртни!
Седем сина ще имаш и седем дъщери ще красят дома ти …
Отец Мирон седеше в ъгъла, онемял пред шепота на Орисниците. Благословии изричаха те, наместо да предначертаят съдбата на чудовище и враг човешки.
Мисълта ти бърза като мълния ще бъде!
Буден дух емоциите ти ще вълнува!
Със самите корени на майката земя ще бъдеш обвързан и здрав като скала ще бъдеш, болест не ще те споходи, а раните ти ще зарастват с поразителна бързина!
Настъпи тишина.
Десет Орисници се оттеглиха зад огъня, една остана надвесена над детето. Катерина бе настръхнала пред съскащия дъх на старицата. Ето, че и тя повдигна ръка и докосна голото детско телце по гърдите.
Ти отне живота на тази, която живот ти даде! — изграчи тя. — Нека проклятие тегне над теб и нека се изпълни то в седмия ден от деветнадесетата ти година!
След което единадесетата орисница изсъска непонятни думи на чужд и грозен език, от което огънят се разигра неспокойно, а отец Мирон и Катерина настръхнаха от главата до петите. Иван, който се бе успокоил от монотонния старчески глас, се разплака отново.
Последната орисница се оттегли при сестрите си и всичките единадесет, една по една се изнизаха през разтворилата се от самосебе си врата в черната нощ.
След тях вратата се стовари на мястото си с трясък, от който дървената колиба се разтресе, а от въздушната струя или под въздействието на невидима магия огънят угасна сред пушек и искри.
Възцари се мъртва тишина. Бурята беше спряла и проплакването на бебето и глухото хълцане на Катерина бяха единствените звуци в колибата.
Когато по-късно отец Мирон се свести, сякаш събуждайки се от страшен кошмар, той се надигна, отиде до младата жена и детето и простря над малкото длан за благословия. Мигом протегнатата му ръка пламна в изгаряща болка и плътта му започна да дими. Пръстите на другата му ръка подириха Кръста и се вкопчиха в него. Божествената мощ се вля в тялото му и го разтърси. Двете сили за миг се сблъскаха и очите на свещеника се извърнаха с бялото навън. След което по-древната и по-първична власт на Ориста надделя и подметна свещеника като сламка през помещението. Отец Мирон остана да лежи в несвяст там, където се бе свлякъл до стената, сред трески и парцали.
Милет се намираше на тридесет километра източно от Вълчи Дол, на брега на голямото езеро Бистър Вир. Науката и религията, повлияни благотворно от важното търговско разположение, процъфтяваха в това малко, но богато градче. Църквата св. Климент, построена преди повече от две хиляди години, се изправяше
