Едуард II

Кирил АпостоловЕдуард II

Не мога да го позная, това ли е някогашният Едуард, който, обземеше ли го прищявката да се поперчи, сам отваряше вратата към терасата и вдигнал високо тулуместата си глава, тръгваше като акробат по ръба на циментения парапет, а минувачите от двете улици спираха да го гледат. Именно от този период са и най- трайните ни спомени за нашия домашен тигър с косъм на африкански лъв и с десетки по-тъмни и по-светли препаски. Очите му имаха цвета на козината и като всички жълти очи придаваха на котарака зъл и свиреп вид. В действителност зад тази привидна свирепост се криеше една неочаквана кротост, деликатност, бих казал аристократичност. А че носеше нещо благородно в себе си, това той щеше да го докаже на дело, и то много скоро.

Всичко, което казах дотук, се отнася за някогашния Едуард, не за днешния… Дремчо. И името му сменихме, защото какво е името, ако то малко от малко не отговаря на това, което е вложено в него. Представете си един страхопъзльо, който не се е отделял от полата на жена си, с името Христофор Колумб; или селски говедар с името Дарвин… Промяната у нашия Едуард настъпи не изведнъж. Отначало само взе да се залежава на дивана в кухнята, естествено, засмукал края на пухкавото одеялце. Да, този огромен котарак, тежащ колкото две новородени бебета, продължаваше да спи по този начин. Никога не бяхме го чули да мърка и „преде“, просто не умееше. А навикът да смуче, и то именно това одеялце, му бе останал още от малко коте… Заедно със залежаването или по-право като резултат на залежаването Едуард почна да пълнее, косъмът му загуби блясъка си, сякаш увяхна, а в погледа на котарака се настани тиха меланхолия и примирение. Скоро тъй затлъстя, че едвам вървеше, а за разходки и акробатически номера по парапета на терасата и дума не можеше да става. Това ни разтревожи. Покрай всичко друго — привикване, жал за животното — ние си бяхме въобразили, че чрез неговите малко на брой години и годините на дъщеря ни младостта в нашата къща успешно воюва с, общо взето, напредналата средна възраст на семейството. А какво? Излизаше, че най-младият измежду нас е остарял най-много. Ветеринарният лекар, наш приятел, го преслуша и откри, че и сърцето му не е в ред. Ами да, рекох си, след като познатият ни си отиде, нима сам не знаех, че такъв живот води до затлъстяване и отслабва сърцето. Заради детето, което си позволяваше дори да спи с котарака, ние не пускахме Едуард през прага навън. Той винаги беше гледал света, в това число побратимите и посестримите си долу на двора, през джамлъка на балкона. Възможно е някога видът на преследващите се котки и техните продрани мяукания в края на зимата да са го безпокоили, но явно това време в неговия живот бе отминало… Тъжно е да си старец на две години. Покрай него и ние като че ли остаряхме.

Времето си течеше, а Дремчо продължаваше все по-малко да яде и все повече да пълнее. По цял ден, от сутрин до вечер, смучеше одеялцето и нямаше сила, която да размърда заспалия му дух, да го накара да се заиграе. Дъщеря ни, която толкова много го обичаше, че вечер едвам успявахме да я откъснем от него, лека-полека престана да го търси, забрави някои от навиците си и също като нас, възрастните, взе да се застоява пред телевизора. С една дума и тя, както всички ни, беше малко нещо „остаряла“. Това не можеше да не ме разтревожи, защото бях убеден, че и в наши дни детето си остава дете и следователно има нужда, повече от всичко, да общува, колкото е възможно по-дълго и по-непосредствено, тъкмо с онова, което му е най-присъщо, сиреч с неговото детство и че нормативното съкращаване на този период, предприето напоследък от някои институти, само ще навреди на бъдещия човек, без да го направи по-здрав, по-умен, по-чувствителен. Но тук не за децата и за ограбеното им детство, за котарака ни беше думата. А той продължаваше да тлъстее и да старее: очите му блуждаеха, замъглени от постоянната безизразна влага, косъмът му оредя и загуби предишния си блясък и пъргавина, местата около ушите оголяха, походката му стана флегматична и тъжна и той гледаше повече да лежи, сякаш това никак не му досаждаше. Атанас Далчев бе писал някъде в своите фрагменти, че първите сигнали на приближаващата старост са загубването на зъбите, на приятелите… Сигурно е така и все пак аз си мисля, че остаряващият може да бъде разпознат още и по това откога лежането започва да му доставя радост, откога то се превръща в смисъл на живота му…

Тъй вървяха работите с нашия красив и наперен някога Едуард, а сега отпуснат и меланхоличен Дремчо, докато един ден не чухме тъничкото и нежно мяукане… Никой от нас възрастните не знаеше как малкото котенце е попаднало в жилището ни на четвъртия етаж, а дъщеря ни, от която възнамерявахме да получим по-точни сведения, изглеждаше едва ли не най-изненаданата: наистина откъде е могло да влезе в дома ни това хубавко шарено котенце с бял гердан през вратлето, с бяло като хермелин коремче и изблещени сивосини очи. На първоначалното ни учудване скоро бе сложен край, и то от кого мислите, от самото дребосъче, което след като метна няколко светкавични погледа насам-натам, тутакси се разшета свойски из кухнята, оттам на терасата, пак вътре… Слабите му крачета едва го държеха и когато трябваше рязко да измени посоката, залиташе. Но това не му попречи да посети на бърза ръка всички по-важни места, да клекне в легенчето, където същото правеше и Дремчо, да излочи застоялото мляко в чинийката, естествено предназначено не за него, да отдели минутка за тоалета си…

През това време Дремчо се бе събудил от вечно унасящия го сън и следеше мъничкото почти с любопитство.

Така започна, а по-нататък… Вярвам, читателите сами ще се досетят какви ще да са били първите възможни разговори, обвинения, упреци след неочакваната „придобивка“, кой например е „най-жестокият и зъл човек“, който мрази „беззащитните същества на земята“ и кой пък е могъл да защищава яростно и със сълзи на очи новия член на семейството; ще се досетят още, че оставането в къщи на пришелеца всъщност е било предрешено по ред причини, обстоятелства и съображения. Тъй че когато към полунощ нагазих в тъмната тишина, която в тия часове навсякъде е еднаква, но всеки успява да я изброжда успешно единствено в своя дом, та когато я пребродих и се озовах в кухнята, там ме посрещнаха две будни разтревожени зеници. Дремчо! Вечно дремещият домашен тигро-лъв бодърстваше, клекнал върху опашката си, вперил напрегнат и любопитен поглед към противоположния край на дивана. Там върху неговата любима и сдъвкана до краен предел приспанушка едва-едва повдигаше хълбочета една жива запетайка, чиято заострена опашчица, кой знае защо, не беше прибрана, както правят подобните запетайки в тия случаи, а стоеше щръкнала встрани. Пристъпих на пръсти и прокарах длан по топлото ръбесто гръбче. И тогава (виж ти приятна изненада!) стаята се изпълни с равно, едва чуто „Мър-мъррр! Мър-ррр“! Е, рекох си почти зарадвано, тоя поне ще мърка, защото, както ни беше обяснил нашият приятел, ветеринарят, котките били мъркащи и смучещи, така че занапред ние щяхме да си имаме и от двата вида и като се изморим да гледаме, ще затваряме очи и само ще слушаме. В края на краищата не е ли истина, че животът и онова, което ни заобикаля, са по-податливи за опознаване и разбиране, ако успееш да ги засечеш от различни страни и с различни средства; че само промяната на гледната точка понякога се оказва толкова важна и резултатна, колкото самата гледна точка… Жълтите окуляри, за миг отклонени към мене, отново се насочиха в другия край на дивана, та трудно можех да определя какво бе накарало Дремчо да изостави любимото си място — нахалството на пришълеца ли, привичката по-големите да отстъпват на по-малките, или благородството…

Изненадите обаче не свършваха с това среднощно откритие. На утрото, когато сложихме на детето да закусва, по навик отсипахме и на котарака. Той се наведе над паничката с чувство на погнуса. Никой от нас не забеляза кога малкото бе станало от дивана. Видяхме го да пресича с несигурни крачки стаята, запътено към котешката посуда в ъгъла. Щом го усети да приближава, Дремчо му остъпи мястото си. А то това и чакаше залости се удобно до съдинката и почна да лочи, и трябва да кажа, твърде сръчно и ловко за възрастта му, защото за съвсем кратко време от млякото не остана ни капка. Накрая то вирна нагоре муцунка, сякаш оглеждаше тавана, и взе да облизва бавно и с видимо удоволствие устата и носа си. Бодро, сито, котето си заигра с провисналата от дивана покривка, като ту ще увисне на нея, подобно маймунче, вкопчено със зъби и нокти; ту ще легне по гръб и ще почне да я перка с лапки; а когато и покривката престана да го занимава, малкият Едуардчо, Едуард II, така решихме да го кръстим, подгони топчето за тенис. Следващият обект беше самият Дремчо, ала още като го видя да се отправя към него, той предвидливо отстъпи назад. Изглежда обаче, че това движение Едуард II го изтълкува като покана за игра и скочи с ръмжене отгоре му. Видял, че няма отърваване, старият котарак хукна през отворената врата и потъна в хилядите неща на хола.

На другата утрин отново намерих малкия Едуард върху пухкавото одеялце, а Дремчо дремеше на стола до масата. Този ден двете котки почти се „подушиха“, макар големият все още да си даваше вид на