Смърт за смърт

принуди глигана да промени посоката, тя изтича напред и застана на пътя му. В очите й се четеше решителност. Но и черният самец не беше вчерашен. Като знаеше, че откъм главата няма да посмее да го нападне, той продължи да иде към нея без страх. Когато разстоянието помежду им намаля на няколко крачки, вълчицата отскокна мигновено встрани и го ръфна за мекиша под опашката. Раненото животно изгруха от болка и врътна рязко назад глава. Въздухът, както обикновено, изсвистя край ушите му, но остатъкът от сили се оказа недостатъчен да задържи изнемощялото му тяло и той рухна в снега. Все пак бе успял да извърши нещо нужно — с неприятеля отново се гледаха очи в очи. Грамадната му ъгловата зурла лежеше наполовина зарита и пространството около нея бързо взе да аленее.

Вълчицата стоеше насреща му, впила в него огнен поглед. Дъхът на прясна кръв караше ноздрите й да потръпват конвулсивно. Ставаше все по-нетърпелива и в първия миг, в който дебелият кожест клепач на следящото я око се спусна и затвори цепката, тя, без да губи нито секунда, изтласка като пружина измърщавялото си тяло напред и заби муцуна в корема на умиращото животно.

Усетил небивал студ тъкмо там, отдето винаги е дохождала най-голямата топлина, глиганът трепна. Повече със силата на волята, отколкото подпомогнат от мускули, той успя да вдигне натежалата си глава и по навик удари отначало напред, а сетне замахна встрани. Грамадният му изшилен зъб, разсекъл подобно мълния синия здрач, срещна чуждото тяло и потъна в него. Звукът, който последва от това движение, твърде много му напомняше звука, когато, здрав и силен, разломяваше с един напън бронираната кора на тиквите наесен. После се отпусна в снега и повече не шавна. Едното му око продължи да гледа втренчено към хижата, чиито прозорец трепкаше в ясната зимна нощ като разпален от вятъра въглен.

В долния край на поляната изникнаха два силуета с преметнати през рамо пушки. Снегът слягаше под краката им забавено, явно отдавна бяха на път. Когато излязоха на равното, по-високият протегна ръка и рече с ясен младежки глас:

— А! Това там не е ли хижата? Вече си мислех, няма стигане тая хижа.

Другият, възнисък тантурест мъж, с козлена качулка на главата, личеше, че е и по-възрастен, бе спрял в това време и гледаше съсредоточено към тъмното петно на двадесетина крачки вляво от тях.

— Я, я извади фенера! Светни!

Младият веднага насочи лъча на джобното прожекторче в указаната посока.

— А! Това не е ли същият, дето му стреляхме днеска? — възкликна зарадвано той и пръв затича към мястото.

— Чакай! — заповяда с простинал дрезгав глас тантурестият. — С тия животни трябва много да се внимава. Разправяли са ми, смъртно простреляно прасе станало и подгонило ловеца. — После, без да бърза, загреба стиска сняг, оваля малка топка и замери с нея глигана. — Е, тоя няма да стане. Давай.

Пристъпиха до умрелия глиган. Прострян, изпънат в цялата си дължина върху белия саван, той изглеждаше сега по-голям, отколкото беше в действителност.

— Какъв екземпляр! — възхити се младият.

— Царят на тукашните прасета — добави с усмивка тантурестият.

— И как го чукнахме, а?

— Май сме имали конкуренция — рече възрастният и като бръкна с ръка в дълбоката рана на корема без и най-малко да се гнуси, добави: — Още не е изстинал съвсем.

— Бай Рангел хижаря има да пухти, като ни види така натоварени.

— Преди това ние ще трябва да попухтим, докато го замъкнем. А сега ти бягай до корията, хе, за ръжен. И гледай нещо по-ячко.

Момъкът забърза към тъмнеещата наблизо гора. Но не бе и преполовил разстоянието, когато неочаквано спря и повика с ръка другаря си.

— Гледай онуй там черното. Не ти ли прилича на още едно прасе. Ама работа!

Приближиха. Черното не се оказа „още едно прасе“, а умрял вълк. Изкормен. Червата му се точеха цял разтег назад по пътя, откъдето бе довлякъл разкъсаното си туловище.

Тантурестият проследи с око на познавач следата, поклати глава и рече:

— Люта е била схватката. На живот и смърт.

,

Информация за текста

© Кирил Апостолов

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2009

Издание:

Български разкази за животни. Антология

Издателство „Отечество“, София, 1984

Съставител: Симеон Янев

Отговорен редактор: Божанка Константинова

Редактор: Албена Янкова

Художник: Буян Филчев

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/14455]

Последна редакция: 2009-11-08 18:00:00