горките момичета, и им почернят младините. Веднъж пуснат ли им мухата, после ги карат цял живот да правят торти за продан и да гледат чужди старчоци.
Шофьорът откарваше девойката до колежа, където денят започваше с църковна служба и задължително причестяване. Коленичила пред скамейката си, Бланка вдъхваше натрапчивия мирис на тамяна и на белите кринове и се измъчваше от съчетания тормоз на тежкия дъх, от който й се повдигаше, чувството за вина и досадата. Само това не харесваше на колежа. Обичаше високите каменни коридори, безупречната чистота на мраморните подове, голите бели стени, железния Христос, застанал на стража на входа. Романтично и сантиментално същество, склонно към самота, необщително, тя можеше да се разчувства до сълзи, когато разцъфваха розите в градината, когато усещаше лекия дъх на плат и сапун на монахините, навели се над домашните и над класните й работи, когато нарочно изоставаше от другите, за да почувствува навяващото тъга безмълвие на празните класни стаи. Минаваше за свита и меланхолична. Усмихната и весела беше само на село, когато, с позлатена от слънцето кожа и наяла се до насита с росни плодове, тичаше с Педро Трети по ливадите. Майка й казваше, че това е истинската Бланка и че другата, градската, е Бланка в зимен сън. В голямата къща на ъгъла постоянно цареше суетня, та затова никой освен Бавачката не забеляза, че Бланка лека-полека става жена. В моминството тя навлезе изведнъж. Бе наследила от рода Труеба испанската и арабската кръв, гордата осанка, надменната гънка на устата, маслинената кожа и тъмните очи на средиземноморските гени на прадедите си по бащина линия, ала обагрени с мекотата, която беше взела от майка си и каквато не бе притежавал нито един Труеба. Беше кротко момиче, забавляваше си се сама, учеше, играеше с куклите си и не проявяваше ни най-малка естествена склонност към спиритизма на майка си или към гневните избухвания на баща си. Семейството разправяше на шега, че тя е единственият нормален човек от няколко поколения насам и наистина изглеждаше чудо на уравновесеността и спокойствието. Като наближи тринайсет години, започнаха да й растат гърдите и да изтънява в кръста, отслабна и се източи като добре поливано и подхранвано растение. Бавачката прибра косата й на кок, придружи я да си купи първия сутиен, първия чифт копринени чорапи, първата дамска рокля и цял куп съвсем малки пешкирчета за онова, което тя наричаше демонстрацията. Междувременно майка й продължаваше да кара да танцуват столовете из цялата къща, да свири Шопен със затворен капак на пианото и да декламира прекрасните стихове без рима, тема и логика на един млад поет, когото бе приютила в дома и за когото започваха да говорят навсякъде, и нито забелязваше промените у дъщеря си, нито виждаше, че униформата й за колежа е цъфнала по шевовете, нито забелязваше, че прасковеното й лице се е изфинило и превърнало в лице на жена — просто защото Клара обръщаше повече внимание на излъчванията и флуидите, отколкото на килата или сантиметрите. Един ден я видя да влиза с официалната си рокля в стаичката за шев и се учуди, че тази висока мургава госпожица е нейната малка Бланка. Прегърна я, нацелува я и я предупреди, че скоро ще й дойде менструацията.
— Седни да ти обясня какво е това — каза Клара.
— Не се притеснявай, мамо, вече почти от година ми идва всеки месец — засмя се Бланка.
С развитието на девойката връзката между двете не претърпя съществени промени, защото се основаваше върху здравите принципи на пълното взаимно приемане и на способността да се надсмиват заедно над почти всички неща в живота.
Тая година лятото извести отрано за пристигането си със суха и знойна жега, която покри града с мараня от безсъние, и затова решиха да тръгнат за „Трите Марии“ няколко седмици по-рано от обикновено. Както всяка година, Бланка зачака нетърпеливо момента, в който щеше да види Педро Трети, и както всяка година, щом слезе от колата, веднага го потърси с поглед на обичайното му място. Различи сянката му, скрита на прага на вратата, скочи от колата и се втурна насреща му с горестта на многомесечната мечта за него, но се стъписа, като видя, че момчето се обърна кръгом и побягна от нея.
Цял следобед Бланка обикаля местата, където се събираха, разпитва за него, вика го на висок глас, потърси го в дома на Педро Гарсия Стария и най-сетне, като се стъмни, си легна сломена, без да вечеря. В огромното си бронзово легло, засегната и недоумяваща, тя зарови глава във възглавницата и заплака безутешно. Бавачката й занесе чаша мляко с мед и тутакси отгатна причината за терзанието й.
— Нека! — каза тя с разкривена усмивка. — На тия години вече не ти приляга да играеш с тоя пършив сополанко.
Половин час по-късно майка й влезе да я целуне и я завари да доизплаква последните спазми на своя мелодраматичен плач. За момент Клара престана да бъде разсеян ангел и влезе в положението на обикновените смъртни, когато на четиринайсет години преживяват първата си любовна мъка. Реши да я подпита, но Бланка беше много горда или вече бе прекалено жена и не й даде обяснения, така че Клара просто поседя в нейното легло и я гали, докато тя се успокои.
Тая нощ Бланка спа зле и се събуди призори, заобиколена от сенките в просторната стая. Вдигна очи към украсения с фигурки таван и стоя така, докато чу как петелът пропя. Тогава стана, дръпна пердетата и пусна в стаята меката утринна виделина и първите шумове на външния свят. Пристъпи до огледалото на дрешника и се заоглежда дълго и обстойно. Свали си ризата, за първи път се зае да проучва тялото си до най-малките подробности и разбра, че приятелят й е избягал от нея не за друго, а поради всичките настъпили промени, които видя в огледалото. Усмихна се с нова и деликатна усмивка на жена. Облече си старите дрехи от предишното лято, които почти не й ставаха, загърна се с одеяло и излезе на пръсти, за да не събуди семейството. Навън полето се отърсваше от нощната дрямка и първите слънчеви лъчи разсичаха като саблени удари планинските върхове, стопляха земята, изпаряваха росата и я правеха на ситна бяла пяна, която изтриваше очертанията на нещата и превръщаше пейзажа във вълшебно видение. Бланка се упъти към реката. Всичко беше още в покой, краката й стъпваха върху нападалата шума и сухите клончета и от тях се разнасяше лек пукот — единственият звук, който се чуваше в заспалия простор наоколо. Обзе я чувството, че неочертаните пътечки, златистите жита и далечните виолетови хребети, губещи се в бистрото утринно небе, са отдавнашен спомен в паметта й, нещо, което е виждала преди точно такова, каквото бе сега пред очите й, и че вече е преживявала някога този миг. Лекият нощен дъждец бе напоил земята и дърветата и тя усети, че дрехите й са малко влажни, а обувките й — студени. Вдъхна аромата на мократа земя, на гнилите листа, на хумуса — мирис, който пробуждаше непозната наслада в сетивата й. Бланка стигна до реката и видя приятеля си от детинство седнал на същото място, където се бяха срещали толкова пъти. Тази година Педро Трети не беше пораснал като нея, а си беше все същото слабо, кореместо и смугло дете с мъдър старчески израз в черните очи. Като я видя, той се изправи и тя пресметна, че е с половин глава по-висока от него. Спогледаха се смутено и за първи път почувстваха, че са си почти чужди. Известно време, което изглеждаше безкрайно, двамата стояха неподвижно — свикваха с промените и с новите разстояния. Но не щеш ли, изчурулика едно врабче и всичко си стана отново както предното лято. Те пак станаха две деца, които тичат, прегръщат се и се смеят, падат и се търкалят по земята, удрят се о камъните и неуморно шепнат имената си, щастливи, че отново са заедно. Най-сетне се успокоиха. Косата й беше цялата в сухи листа и той й ги махна едно по едно. — Ела, искам да ти покажа нещо — каза Педро Трети.
Поведе я за ръка. Двамата тръгнаха, вкусваха пробуждането на света, газеха калта, събираха нежни стръкове, за да им смучат сока, гледаха се и се усмихваха без думи, докато стигнаха до една далечна ливада. Слънцето надничаше над вулкана, но денят още не се беше донастанил и земята се прозяваше. Педро й направи знак да легне и да пази тишина. Запълзяха към едни храсталаци, заобиколиха ги набързо и тогава Бланка я видя. Красива светложълта кобила раждаше сама на хълма. Спотаили се, затаили дъх, децата я гледаха как пъхти и се напъва, докато се появи главата на жребчето, а после, дълго след това, цялото му тяло. Кончето тупна на земята, майката го заблиза, докато то стана чисто и лъскаво като намазано с восък дърво, и току го побутваше с муцуна, за да се опита да стане. Жребчето се помъчи да се изправи, но крехките му крака на новородено се подгъваха, то остана да лежи и само гледаше майка си с безпомощен вид, докато тя цвилеше за поздрав на утринното слънце. Бланка почувствува как щастието напира в гърдите й и бликва на сълзи от очите й.
— Когато порасна, ще се омъжа за тебе и ще живеем тук, в „Трите Марии“ — прошепна тя.
Педро се загледа в нея с тъжен старчески израз и поклати глава отрицателно. Все още беше много по дете от нея, но вече знаеше мястото си под слънцето. Знаеше и друго — че ще обича това момиче, докато е жив, че тази утрин ще се запечата в паметта му и че ще бъде последното, което ще види в смъртния си час.
Цяло лято те се люшкаха между детството, което все още ги задържаше, и пробудата на мъжа и на
