във втората карета, която обаче тръгваше първа. За неудоволствие на кочияша Ричард беше предпочел да пътува след децата, пренебрегвайки праха, който обезателно щеше да се вдигне след тяхната карета. Припомняйки си заплахите, които му бяха отправени непосредствено преди пожара, той бе решен да ги опази на всяка цена. Ако пътуваха отпред, щеше да е по-лесно да не откъсва очи от тях.
Карълайн, която щеше да бъде в компанията на Ричард и Луси през първата част на пътуването, бе толкова развълнувана, че не можеше да се сдържи на едно място и подскачаше на седалката, докато стане време за тръгване. Луси усещаше сърцето си лудо да бие и едва си поемаше дъх. Усмихна се на дъщеря си и съпруга си, прикривайки страха, който беше на път да заличи всичките й притеснения — страх, какъвто не беше изпитвала по време на предишното й посещение на Лондон. Припомняйки си презрителните усмивки и жестоките подигравки, с които в обществото осъждаха всеки, който не отговаряше на очакванията им, тя и сега се учудваше с каква смелост беше взела решение да се върне там. Усети да я полазват тръпки.
Макар Ричард да беше планирал внимателно пътуването и да беше предвидил много повече спирания, отколкото ако беше пътувал сам, то се оказа тежко за Луси. Макар каретата да беше много удобна, тя все пак не беше предвидена за човек, за когото всяка дупка или камък по пътя причиняваше страшна болка. По време на всеки престой тя с мъка слизаше от каретата и даже куцаше. Първия ден Ричард даже я принуди да влезе в странноприемницата, пред която бяха спрели, и да си отпочине в специално наета стая — Луси се страхуваше да не ги забави прекалено.
Станал свидетел на с мъка понасяната болка от Луси, Ричард, независимо от решението, което бяха взели, реши, че компанията на децата за останалата част от пътуването не им е нужна. Когато при следващия престой им каза за решението си, всички се почувстваха огорчени.
— Беше мой ред, татко. Ти ми обеща — заспори Робърт, ръкомахайки.
След многочасови игри и боричкане с брат си, той беше готов вече да смени обстановката. Освен това в присъствието на учителя и гувернантката все пак не можеше да си позволи да върши това, което му се искаше.
— Нека да го вземем при нас — помоли Луси.
Ричард се направи, че не ги чува. Луси се замисли дали пък той не беше решил, че тя наистина не се проявява добре като майка на децата и й се доплака. Вдигна очи към него и се приготви за спор. По начина, по който беше стиснал устни, разбра, че няма да промени мнението си и мълчаливо влезе в каретата, усещайки остра болка в гърба и краката. Но най-лошото беше, че я болеше и душата. Беше прикривала успешно страховете и колебанията си, докато се занимаваше с Карълайн. Затова се беше надявала и на присъствието на Робърт. Ричард я последва, затвори вратата, седна до нея и я привлече към себе си, подлагайки гърди като възглавница, опитвайки се да я предпази при всяко подскачане на каретата. Но тази прегръдка не можеше да я предпази от колебанията в душата й.
Колкото повече се приближаваха до Лондон, толкова повече нарастваха съмненията на Луси за способността й да се впише отново в обществото. Освен, че й даде възможност да се отдалечи от семейството си, женитбата с Ричард й осигури и дом далеч от градския шум и суетня.
— Как да се потопя отново във всичко това? — прошепна Луси, докато каретата преминаваше покрай първите лондонски къщи.
— Какво? — стресна се Ричард. Беше задрямал, но сега се изправи. — Пристигнахме — каза и се протегна. После извърна очи към Луси и отбеляза бледността на лицето й. — Ще се наложи май Бети да те сложи веднага в леглото — каза той и внимателно обви ръце около раменете й. — Това пътуване за теб се оказа по-тежко, отколкото предполагах. Следващия път ще пътуваме по малко всеки ден и повече ще си почиваме.
— Не — каза Луси, после си пое дълбоко дъх и се опита да смекчи тона си. — За мен ще бъде по- изтощително, ако пътуването се проточи. Предпочитам да пътуваме по-бързо.
— Ще видим — избъбри той тихо.
Не откъсваше очи от нея, докато тя си слагаше шапчицата и се опитваше да скрие една немирна къдрица под него. Той я погали по бузата. Тя се загледа в треперещите си ръце и за кой ли път се замисли как изобщо бе могла да се реши на подобно изпитание.
— Не бих желал да се преуморяваш — каза й Ричард притеснено.
Бяха женени отскоро, но и за толкова кратко време той беше успял да разбере, че тя по-скоро би прикрила болката, която изпитва, отколкото да откаже да свърши нещо.
От думите му я полазиха тръпки от страх — чудеше се дали и Ричард не се притеснява също като нея заради появата й в обществото. Реши засега да не се занимава с подобни мисли. Напомни си, че сега по- важно е щастието на брат й. Просто се усмихна на Ричард.
— Татко толкова ще се зарадва на децата — каза тя енергично. Като за момент през лицето й премина сянка. — Той никога не е мислил, че ще мога да го зарадвам с внуци.
При спомена за болката, когато за пръв път беше научила, че никога няма да има деца, очите й се бяха напълнили със сълзи и една даже се бе търколила по бузата й.
— Е, надявам се, помни какво значи да имаш деца и няма да се изнерви с мо… нашите.
Изплъзналата се от устата на Ричард сричка се заби като нож в сърцето на Луси.
— След като са прекарали дни наред заедно в една карета в спорове и караници, сега се нуждаят от нови впечатления — каза Ричард с най-ведрия тон, на който беше способен.
Опита се да изтрие сълзите й с кърпата си, но Луси извърна глава. Той седна и лицето му смени цвета си до бяло. Беше се надявал, че по време на пътуването ще могат да възстановят предишния приятелски тон, така лесно установил се между тях в първите седмици на съвместния им живот. Вместо това, сега изглеждаха още по-отчуждени един от друг.
Когато пристигнаха пред къщата на баща й на площад Гросвенър, усмивката на Луси се беше възвърнала. Тя позволи на съпруга си да й подаде ръка и да й помогне да слезе от каретата. При появата си на стълбичката видя, че и баща й е излязъл да ги посрещне и усмивката й стана още по-широка. Втурна се към него, стараейки се да не му даде да разбере какво е истинското й настроение. Ричард само отбеляза за себе си, че тя накуцва още повече. После се насили да бъде учтив с бащата на Луси и даже му се усмихна, но само с устни. Появата на Едуард внесе сърдечност в сцената на посрещането.
— Значи скоро и ти като мен ще станеш женен мъж — каза му Ричард, потупвайки го по гърба.
Едуард отстъпи крачка назад.
— Не чак толкова скоро, колкото би ми се искало — отговори Едуард с усмивка и огледа внимателно приятеля си. Макар да не се бяха виждали само от две години, като че Ричард беше притурил към възрастта си цели пет.
— Нетърпелив ли си, Едуард? — попита Луси усмихната, приближавайки се до него, за да го прегърне.
Привършил със своеобразния оглед на Ричард, Едуард сега се вгледа в лицето на Луси — не се почувства напълно щастлив от това, което съзря там.
— Как мина пътуването? — попита баща й и се приближи до нея — искаше да я улови за ръката.
— Просто беше много дълго — отвърна тя тихо. После веднага смени темата. — Не очаквах да те видя вече тук — обърна се към баща си и му се усмихна, решена да не позволи притесненията й да излязат наяве.
— Татко реши, че трябва да бъде тук, за да може да ви посрещне — обясни брат й. — Къде са децата, за които ни писа?
— Всеки миг ще пристигнат. Тръгнаха доста след нас при последния ни престой — каза Луси и хвърли поглед на съпруга си.
— Кратко спречкване край един поток на момчетата и се наложи да се забавят — обясни Ричард.
После той и Едуард се спогледаха и се усмихнаха при спомена за подобно спречкване между тях като деца. За щастие потокът не беше далеч от Лондон, така че навременното прибиране вкъщи, за да се изсушат, не се оказа никакъв проблем.
— Да минем в гостната и там да ги изчакаме — предложи господин Мередит, после изгледа последователно сина си и зет си, като че очакваше да му се възпротивят.
Никой не го стори, въпреки че Ричард се готвеше да предложи Луси да си почине в определените за тях покои. Тя обаче не се отделяше от баща си и веднага го последва, щом той насочи инвалидната си количка към гостната — всичко това наведе Ричард на мисълта, че Луси предпочита да остане с тях.
