— Онирофилмът се появява в цялото си съвършенство няколко години по-късно. Широката публика много скоро се убеждава, че няма действителност, която да превъзхожда сънищата. Когато участието е пълноценно, всяка конкуренция на природата е просто смешна, всеки бунт — излишен. Ако продуктът е съвършен, потребителят е доволен, а обществото е непоклатимо. Ето каква е системата, София. И тя, бъди уверена, няма да бъде променена нито от твоите временни кризи, нито от мелодраматичните брътвежи на натуристите, на тези безскрупулни хора, които събират средства не за тържеството на една предварително обречена на неуспех идея, а за лична изгода. Искаш ли да ти кажа нещо смешно? Миналата седмица един от главатарите на Лигата за борба против сънищата, Херман Уолфрид, отишъл в компанията Норфолк. И знаеш ли защо? Искал да му направят онирофилм лично за него, с участието на пет известни актриси — някаква главозамайваща оргия. Компанията приела поръчката. Пък ако Уолфрид пукне, негова си работа.
София Барлоу скочи.
— Брадли, ти лъжеш! Лъжеш нарочно, и то най-нахално!
— Имам доказателства, София. Лигата за борба против сънищата е организация за хаплювците, за неизлечимите хипохондрици, за привържениците на миналото. Сред масите може да съществуват някакви останки от религиозни чувства, но горе, по върховете, е само алчност.
Очите на София се наляха със сълзи. Брадли се доближи до нея и сложи нежно ръце на раменете и, сякаш искаше да я закриля.
— София, не мисли повече за това.
Побутна я към писалището, отвори едно чекмедже и извади оттам малка, плоска четвъртита кутия.
— Вземи — рече Брадли.
— Какво е това?
— Подарък.
— За мен ли?
— Да, затова те извиках в моя кабинет. Ти си участвувала в двайсет филма на нашата компания… Това не е никак малко. Подаръкът на компанията е малко признание за твоите заслуги…
София понечи да отвори кутията.
— Недей — посъветва я Брадли. — Ще я отвориш в къщи. А сега си върви, имам много работа.
Пред сградата имаше цяла редица хелитаксита. София се качи в първото, измъкна някакво списание от страничния джоб, запали цигара и започна да се взира доволна в собствения си образ на корицата. Хелитаксито се издигна плавно и се насочи към центъра на града.
Устните й бяха полуотворени, сякаш се предлагаха, и едни багри, едни контрасти между светлините и сенките, едно двусмислено изражение… Всяка подробност бе умело дозирана.
София се огледа като в огледало. На времето работата на актрисата е била свързана с редица отрицателни страни. Когато са снимали любовна сцена, тя е имала партньор от плът и кръв, тя трябвало да го целува, да понася физическия допир с него, да понася целувките му, думите, които й шепнел. Камерата заснимала сцената, после зрителите я гледали на екрана. Сега беше съвсем различно. Сега имаха на разположение „Адам“ — манекен, наблъскан с електронни уредби, с две миниатюрни снимачни камери, разположени в очните кухини. „Адам“ беше истинско чудо за сетивност — ако актрисата го погалеше, съответната лампа записваше усещането за милувка и го фиксираше в касетката на онирофилма заедно с образа. Така потребителят, който по-късно щеше да използува тази касетка, щеше да долови тази милувка с цялата й чувственост, превръщаше се в пълноценен участник, не беше пасивен зрител.
Разбира се, имаше онирофилми за мъже и онирофилми за жени. Те не бяха взаимнозаменяеми — ако някой потребител, подтикнат от похотливо желание, сложеше в приемателния си шлем касетка, предназначена за потребителките, щеше да си докара страшно главоболие, освен опасността сложните съоръжения на апарата да прегорят.
София каза на шофьора да спре. Хелитаксито бе преминало едва дванайсетина квартала, но София предпочете да продължи пеша.
По улицата се плъзгаха сиви и сини комбинезони. Сиво и синьо, никакви други цветове. Нямаше магазини, нямаше агенции, нямаше нито един бар, нито една витрина с играчки, нито една парфюмерия. Само тук-там в покритите със сажди фасади, с полепнала по тях мръсотия и плесен зейваше въртящата се врата на магазин. Вътре, върху рафтовете от полирано стъкло, се намираха „сънищата“, щастие, достъпно за всички, за всички кесии, там се намираше тя, гола, достъпна за всекиго, който пожелаеше да я купи.
Те крачеха. София Барлоу също крачеше сред тях, сред тълпата замаяни хора, дето работеха по три часа на ден и се измъчваха и копнееха за тишината на своите дупки — една стая, един амплекс и един шлем. И касетки, касетки с онирофилми, милиони сънища за любов, за сила и слава.
Насред площада, върху огромен подиум, драпиран в зелено, някакъв дебел мъж ръкомахаше и викаше:
— Граждани!
Гласът му кънтеше ясно и отчетливо като в онирическа реч, когато този, който сънува, усеща как целият свят е в краката му и го славослови.
— Граждани! Един древен философ бе казал, че добродетелта е навик. Аз не искам от вас невъзможното, трябва да съм луд, за да искам от вас да се отречете веднага, изцяло. От години насам ние сме роби и жертви, пленници на тази плетеница от сънища, от години се лутаме в непрогледния мрак на изолацията и отчуждението. Граждани, приканвам ви да станете свободни хора. Свободата е добродетел, а добродетелта е навик. Ние твърде дълго мамехме природата, сега трябва да побързаме да поправим грешките си, преди смъртта да смаже окончателно духа…
Колко ли пъти бе слушала подобни приказки? Пропагандата на Лигата за борба против сънищата я дразнеше, предизвикваше винаги у нея дълбоко негодувание. Но напоследък за своя голяма изненада установи, че е разколебана. Може би, защото беше актриса, та когато по площадите ораторите говореха за грях, за гибел, когато насъскваха тълпата потребители да се отрекат от „сънищата“, тя се чувствуваше така, сякаш това обвинение бе отправено най-вече срещу нея, сякаш носеше отговорност за цялата система. Възможно беше зад патоса на ораторите да се крие известна истина. Може би в училище не й бяха казали всичко, може би Брадли не беше прав.
Дебелият човек на подиума ръкомахаше, удряше с юмрук по дървената катедра, пламнал като божур, възбуден. Никой не го слушаше.
Когато от една странична вратичка излезе момиче, загърнато във воали, някои се поспряха. От усилвателите се носеше старинна ориенталска музика. Момичето започна да танцува и да смъква воалите. Беше съвсем младо, много красиво, танцуваше с пресекливи, но плавни и отмерени движения.
„Тя е начинаеща, си рече София, просто неуспяла актриса…“
Когато момичето се изправи голо насред подиума, малцината мъже, които бяха спрели, си тръгнаха. Някои се смееха, други поклащаха глава разочаровани.
Момичетата от Лигата за борба против сънищата спираха минувачите, приближаваха се до мъжете и пъчеха бюстове — предлагаха се по един абсурден, трогателен начин.
София забърза. Изведнъж някой я сграбчи за ръката. Беше някакъв висок, млад мургав мъж, който я гледаше втренчено с черните си като въглен очи.
— Какво искаш?
Младежът посочи пурпурния герб, окачен на комбинезона му на височина на сърцето.
— Аз съм от Лигата за борба против сънищата — отвърна той.
— Е? Какво искаш?
— Да ти направя едно предложение.
— Казвай.
— Ела с мен тази нощ. София прихна да се смее.
— С теб ли? Защо? Каква полза ще имам? Младежът се усмихна търпеливо, с някаква увереност и превъзходство. Очевидно бе свикнал с подобни възражения.
— Никаква полза — съгласи се спокойно той. — Но наш дълг е…
— Престани. Цяла нощ ще се хулим един друг, напразно ще се опитваме да стигнем до естествено сношение… Братко, твоят приятел на подиума дрънка глупост след глупост…
— Не са глупости — възрази младежът. — Добродетелта е навик. Аз бих могъл…
