Мирко — потребител като всички останали, истински глупак. Гореше от нетърпение да пристигне час по- скоро в Сан Франциско, да заснеме филма и да се върне в Ню Йорк.
Преглъщаше питието с мъка. Остави чашата на масичката и за миг се почувствува като замаяна. Изведнъж нещо я блъсна в облегалото на дивана, под себе си усети нещо като вакуум, сякаш се намираше в асансьор, който потегля изведнъж. Видя как чашата се плъзна по масичката и тупна на пода… Усети силна болка в рамото, нещо я удари по челото, пред замъгления й поглед заиграха червени и сини петна, двигателите ревяха като бесни.
— Мирко! — викна тя и се надигна.
Вратата към пилотската кабина сякаш беше залостена. Тя се олюля, натисна с все сили дръжката и блъсна вратичката. Пак се замая, успя за миг да запази равновесие, и пак същото усещане за безтегловност. Зърна раменете на Мирко, ръцете му, които стискаха лоста за управление, и облаците, които се носеха към нея като мъгла.
Мирко заговори. Крещеше нещо, а тя не си даваше сметка за това. Тя се притисна към облегалото на креслото и стисна устни в очакване на удара.
Самолетът падаше стремглаво.
Когато отвори очи, видя насред небето един бял облак. Високо горе се рееше лешояд. Лежеше по гръб, а на челото си усещаше нещо влажно и свежо. Повдигна ръка, опипа си лицето, слепоочията, махна намокрената с вода кърпичка и се обърна на една страна.
Мирко стърчеше край останките на самолета. В дъното се издигаше исполинска стена от червен камък.
— Какво стана? — прошепна тя.
Пилотът разпери ръце, поклати глава и отвърна:
— Не знам. Просто не мога да разбера. Самолетът изведнъж отказа да ми се подчинява, почна да туби височина и да пада. Успях да го овладея като по чудо, но вече беше късно. Виж колко се плъзгахме, докато се ударим в скалата.
София се надигна, като разтриваше контузеното си рамо.
— Какво ще правим сега? Имаш ли представа къде се намираме?
Мирко наведе очи и отвърна:
— Това е Големият каньон. Намираме се в едно разклонение, в един от най-труднодостъпните и отдалечени райони, но Брайт Ейнджъл Трейл не е много далеч…
София се облещи.
— В Големия каньон ли?
Постоя за миг като замаяна, после прихна да се смее.
— Големият каньон! — повтори тя. — Ама че работа. Просто невероятно.
— Защо да е невероятно?
— Мирко, не се прави на глупак. Повредата в двигателите, принудителното кацане, и то именно тук, в Големия каньон… Също като във филма, който снимах миналата година. „Екстаз“, помниш го, нали?
Изведнъж я обзе подозрение.
— Я ми кажи — рече тя и се намръщи, — да не си го направил нарочно? Да, да, има твърде много подробности, които съвпадат. Ти наистина си пилот, аз не съм персийска принцеса, а съм София Барлоу. Ти искаше да останеш насаме с мен, нали? Да останеш с мен, също като във филма.
Мирко се изпъна. Беше възмутен. Обърна й гръб, доближи се до самолета, отмести сгърчените металически листове и едва се вмъкна вътре. Изхвърли навън куп неща, две одеяла, пластмасовия съд с вода, кутия синтетична храна, електрически фенер. Излезе от разбитата кабина, като носеше в едната си ръка бутилката коняк, а в другата — някаква тежка апаратура.
— Да вървим — рече той. — Вземи колкото можеш повече неща.
София го погледна смаяна.
— Къде ще отидем?
— Да не искаш да изгнием тук, сред тези скали? Трябва да стигнем до главния каньон. Фантом Ранч трябва да е на около петдесет мили, но все пак има глупави туристи, които отиват в западна посока, за да заснемат пейзажа.
— Опита ли да се свържеш по радиото?
— Радиото е разбито. Побързай. Вземи каквото трябва и да се махаме.
Вървеше бързо, с широка, плавна стъпка. Напъха бутилката коняк в страничния джоб до бедрото си, крачеше малко попрегърбен под тежестта на големия вързоп от одеялото, където бе сложил акумулаторите и тежката металическа кутия.
София го следваше, като подскачаше с храната и съда за вода.
След половин час спряха. София се задъхваше, гледаше го умолително. Мирко се бе втренчил пред себе си. Беше ясно, че тази жена му пречи, че му тежи като пранги на краката. А нямаше да може да се отърве лесно от нея.
— Мирко, вървиш много бързо.
Мъжът погледна небето, забулено от мрачни облаци.
— Да вървим — каза той. — След два часа ще стане тъмно като в рог.
Като стигнаха в главния каньон, едва се виждаше. Мирко посочи някаква точка в скалистата стена, черночервена, като изгоряла хартия.
— Пещерата — рече той като замаян.
— Пещерата — повтори София. — Също като във филма. Мирко, всичко става като във филма!
Той й помогна да се изкачи по склона. Остави вързопа на земята, на прага на черната паст, която зееше в скалата.
Тя го проследи с поглед, докато се спускаше по песъчливите скали, докато кършеше сухите храсти, докато ги връзваше на връзки, които после домъкна при входа на пещерата.
— След малко ще застудее — каза той. — Ще трябва да запалим огън.
Светна си с електрическия фенер и огледа пещерата. Тя беше дълга петнайсетина метра и към средата завиваше под прав ъгъл. Натрупа храстите точно при завоя и ги подпали с някаква дива радост.
Нахраниха се мълчаливо в изпълнената със светлини и сенки пещера, под огромното крило на един прилеп.
— Докато ти беше долу и събираше храсти, аз огледах вързопа — каза София. — Видях какво има в него. Един амплекс! Защо беше нужно да го мъкнеш със себе си?
— Струва 120 каймета — рече Мирко. — За актриса като тебе това е дребна работа. Но аз трябва да работя три месеца, за да изкарам толкова, разбра ли?
Той взе металическата кутия и калъфа с касетките.
— Е? — възкликна смаяната София. — Какво ще правиш сега?
— Отивам в дъното на пещерата. И аз имам право да се усамотя, нали?
— Да, но защо с този амплекс? Какво искаш да правиш, Мирко?
Мирко изпухтя. Когато София взе калъфа с касетките и го отвори, той не се възпротиви. Не направи нищо, позволи на София да разгледа всичко, да прочете надписите, отпечатани върху пластмасовите кутии.
— Мирко, та това са моите филми! Господи, та тук са всички: „Лазурни небеса“, „Прелъстяване“, „Приключение в Цейлон“… Има и една матрица, матрицата на „Екстаз“. Това е любимият ти онирофилм, нали?
Мирко замълча и наведе очи. София затвори калъфа. Матрицата беше лукс, който малцина можеха да си позволят. Обикновеният онирофилм след използуване се хвърляше, защото се изтриваше автоматически от главите на амплекса. А матрицата беше вечна, не можеше да се изтрие. И именно затова струваше цяло състояние.
— Кога я закупи? — попита го София.
Мирко сви рамене, явно въпросът му беше неприятен.
— Престани — отвърна той. — Много си любопитна. Какво искаш да узнаеш от мен? Твоите филми се продават в милиони копия, за милиони потребители. Аз съм един от многото. Закупих една матрица на „Екстаз“. Какво толкова се чудиш? Този филм ми харесва особено. Аз…
