бил най-удачният и че може би Мерло и Стаблински не са представлявали оптималният тип астронавти и изобщо можело да се направи по-добър избор. И както става винаги, отговорността бе прехвърлена върху мъртвите, които естествено не можеха да се защитят. Във всеки случай в Международния център за космически изследвания някои трябваше да освободят постовете си. Тези, които дойдоха да заместят уволнените, веднага представиха нов проект и така четири години след това замина експедицията на Биорсен с осем души, много добре обучени и отлично екипирани. Катастрофа! Само след деветнадесет дни базата хвръкна във въздуха, напълно разрушена, аварийната ракета — раздробена, двата малки самохода — на парчета, полевият работен комплекс — нащърбен и усукан. Доктор Линдберг, най-големият жив авторитет в областта на психиатрията, спомена за деструктивна психоза. Неговата теза бе приета почти единодушно. По дяволите! Една база може да хвръкне цялата във въздуха само ако някой луд убиец или самоубиец струпа килограми и килограми експлозив на невралгичните места, свърже заряда и…
Не зная. Ако не бяхме повече от сигурни, че на Марс няма живот, ако само за миг можем да предположим някаква форма на живот в тези пясъчни и скалисти долини… Но не е възможно. Тук няма нищо, Марс е абсолютно необитаем, по-пуст и от най-сухата и най-негостоприемната пустиня. От друга страна, няма нещо непредвидено, някаква разсеяност или грешка, които да могат да обяснят цялостното унищожение на толкова материал и на осем човешки живота. Тогава? Не зная. Тезата на доктор Линдберг ми се струва единствената достоверна. Ясна е. Базата на експедицията Енорсен е хвръкнала във въздуха вследствие на съзнателното намерение на някой, който се е числял към самата експедиция. Няма друго обяснение.
Във всеки случай сега е наш ред. Ние сме тук, в тази 2021 година, стреснати, подозрителни и продължаваме да се гледаме накриво през целия ден: думите на координатора Рамсей предизвикаха у нас прекомерна недоверчивост, ако искате дори смешна. И така, когато преди малко се оттеглих в стаичката, за да… изобщо за хигиенна и здравословна обмяна… тъкмо бях влязъл и ето че червендалестото и кръгло лице на Джо Ралстон вече ме наблюдаваше отгоре, иззад облицовката от метакрилат на навеса.
Смъртно уморен съм: слабото притегляне е измамно. То е малко повече от една трета от земното притегляне, но ако си правиш сметка да извършиш тройна работа, вечер се оказваш смазан от умора. Днес осъществихме първата фаза от строежа на пистите, свързващи различните заслони. Полевите комплекси вече бяха извършили грубата нивелация на терена, така че днес беше възможно да се пристъпи към опъване на „лентите“. Нищо особено: касае се за един двоен слой пластифицирана юта, свързана с мрежа от галванизирана стомана. Мрежата има куки за закрепване с помощта на обикновени колчета. Всичко това е донесено до тук във формата на рула, високи три метра.
Работихме непрекъснато цели седем часа, като напредвахме по сто метра в час. Бързо успяхме да свържем заслоните. Умората започна да се чувствува, когато дойде време да се опъват лентите, за да се свържат постройките с централното седалище на координатора, а него пък — със зоната за приземяване и с централата, произвеждаща енергия, която заедно с хангарите на въздушните ракети е разположена на самите граници на територията.
Утре започва трудното, защото ще трябва да укрепим пистата, като я замажем с шест сантиметрова замазка от пластична смола! И не само това, ще трябва да изолираме и окончателно да поставим тръбите за разпределение на въздуха, водата и електрическата енергия, които сега просто лежат на земята. Не зная защо пиша всичко това. Пясъчната буря, която днес ни изненада в разгара на работата, отслаби повече духа ми, отколкото тялото. И може би сега се страхувам. Защото след като бурята беше внезапно спряла, така както внезапно се бе разразила, над нас се отвори едно небе, изпълнено с такива странни образи, че… Не бих могъл да опиша бесния калейдоскоп от усещания, които в продължение на един дълъг миг ме смутиха. Не мога и не искам. Тук няма никой. И все пак всичко прилича на клопка. Хиляди страхове приемат гигантски размери, като сенки от пламък в дъното на пещера. Но аз не искам да се оставя в техните ръце, не искам да ме разкъсват абсурдни видения.
Джо Ралстон е тук до мен. В момента масажира прасците си.
„Престани най-сетне! — извиква неочаквано с досада. — Дявол да го вземе, какво толкова пишеш в тази тетрадка? Сякаш си поет.“
Ралстон е любопитен. Кой знае какво би дал, за да може да хвърли само един-единствен поглед върху тези страници. От време на време се приближава и ме вижда, че с ръка покривам написаното, прави надменен жест, сякаш иска да каже, не, разбира се, че не ме интересуват твоите драсканици. Всъщност е любопитен, неприлично любопитен до толкова, че ме следи дори когато съм в тоалета. От само себе си се разбира, че аз нито за миг не оставям дневника си. През деня го държа в един вътрешен джоб на работния си комбинезон, а нощем, когато спя, го слагам между фанелката и пижамата си. Невъзможно е да ми го вземе, още повече че сънят ми е лек.
Умора. Страшна умора. Марс е невъзможна планета.
Тази сутрин, докато поставяхме полиетиленовите тръбопроводи, внезапно ме обзе носталгия.
Полевият комплекс се ръководеше от Шулц. Ференц Бито беше непосредствено зад него, следеше малката машина с палешник, дълбаеща бразди, закачена за самоходното средство. Зад Бито, на около два метра разстояние, се намираше Михайлович, целият прегърбен в долната част на палешника, където острото торпедо се закача за единия край на тръбата. Аз седях по-долу на неподвижния триножник. Трябваше да следя внимателно бобината, да я придържам така, че полиетиленовия тръбопровод да се разгъва равномерно.
Неочаквано се сетих за Ана. Откакто бях напуснал Земята, твърде рядко бях мислил за жена си. По време на пътуването съзнанието ми беше ангажирано с много нови неща. После, веднъж стъпил тук, вече не ми остана време да мисля. Пейзажът е агресивен, работата изключително трудна и всяко твое действие бива погълнато, унищожено от онова, което се изпречва пред очите ти. Или може би не. Може би нарочно не исках да мисля за нея, заради онази глупава разправия, която имахме непосредствено преди заминаването ми. Спомних си за деня, в който почти се бяхме изгубили в гората в Арлей, пленници на истински лабиринт от едва забележими пътеки сред вековни чворести и застрашително усукани дървета, всичките еднакви, всичките неузнаваеми. Ориентирвах се по мъха по стълбата, а Ана се бе проснала на земята и се смееше.
Ана и гората в Арлей. Усетих много силно миризмата на влажна земя, видях отново играта на светлините сред прозрачните листа, всички онези слънчеви петна по стеблата, по тревата, по роклята на Ана. А мъхът! Един лек, смущаващ аромат. Сякаш каската ми беше пълна, пълна с мъх, сякаш бутилката на дихателния апарат беше изпълнена с аромат на ливада, на прашец, на пещера.
„Бриджис! Какво правиш, спиш ли?“
Бобината се въртеше без надзор, малко по-нататък полиетиленовата тръба се натрупваше на купчина от спирали.
През целия ден трябваше внимателно да се следя. Не беше лесно да отпъждам спомените си, носталгията, която се прокрадваше потайно в главата ми. Лоша болест е носталгията. Отначало е нежна, съблазняваща сирена, която с песента си разтапя душата тия изпълва със светлини и видения. Но после тя поражда отчаяние, дълбоко униние, съпротива.
Тази нощ сънувах къщата на леля ми Жозефин, къщата й на село, където прекарвах отпуските си. Знам добре какво означава този сън, не е нужно да питам доктор Хорвиц. Той е изключително ясен и означава, че в мен съществува желанието, макар съзнателно отхвърляно, да се измъкна от отговорностите, от риска,
