Ана и Филип: лъжа и лицемерие
Харолд Бриджис: Великият отстранен.
Да видим: казваш, че са избрали теб, защото си най-подходящият. Казваш, че едно време в театъра някакъв илюзионист те е хипнотизирал и пред всички те е карал да вършиш невероятни неща. Казваш също, че невидимият господар, който сега те принуждава да действуваш, върши това с коварна и префина интелигентност, като почти оставя у теб чувството за свобода, за да не те направи подозрителен.
Да видим. Един ден ти сграбчи поставката за епруветки и я направи на парчета. Казваш, че някой те е принудил да го направиш, някакво невидимо присъствие, което е управлявало ръката ти, което те е принудило да разрушаваш. Внимавай, Харолд! Ти винаги си смятал за излишни проверките над микроорганизмите. Когато хвърли на земята епруветките и ги стъпка, имаше намерение с този жест да се освободиш от едно подтискано желание. Не е ли така?
О, ако ти можеше да направиш това пред Рамсей! Колко повече яд и ярост, колко повече омраза би внушил с това твое действие. А невидимото присъствие? Е хайде, престани, нямаше никой до теб. А вътре, вътре беше само твоето аз, безмерно и надменно, твоята измамена гордост, която ти желаеше да удовлетвориш, независимо дали само чрез този символичен бунт.
Спомняш ли си, когато изключи мотора на хидропонните вани? И в този случай твоят непредпазлив жест целеше да задоволи едно желание. Твоят проект върху затворения биологичен цикъл. Да! Изследователският център отрече твоя проект и предпочете
Харолд, ти си само един луд слепец. Защо не направиш равносметка на съвестта си? Защо не допуснеш, че си уморен, с опънати нерви, с разбит морал?
Ти си решил да разрушиш Базата! Наистина, велика постъпка. И много лесно изпълнима: достатъчно е само да съединиш кабела за високо напрежение с главния тръбопровод на резервоара за кислород. Но защо искаш да го направиш? Казваш, че не можеш иначе, казваш, че това е заповед, на която не можеш да се противопоставиш, заповед, която идва от невидимото присъствие.
Харолд, ти умееш да лъжеш дори себе си. Няма никой тук на Марс, галериите са пусти, този свят е мъртъв, само вятър и пясък, самота и студ. Знаеш добре, Рамсей не те е излъгал, онези двамата в изолационното отделение имат само треска, знаеш добре, че Михайлович загина при нещастен случай и че само твоята болна фантазия си помисли за… Сърцето ти представлява гнездо, изплетено от спотаена злоба. Въпреки пукнатините и изпъкналостите, бетонът и полистиролът издържат. И точно това те ядосва. Ти искаш и третата експедиция да се провали, защото не желаеш Рамсей да остане в историята като победител на Марс. Ти силно мразиш Рамсей, мразиш и всички от изследователския център, защото отхвърлиха проектите ти, защото повериха на Рамсей, а не на теб поста координатор. Ти се мислиш за гений, Харолд. Един неоценен гений.
Искаш да разрушиш Базата. Внимавай, гениални човече, внимавай! Няма невидими врагове, невидимият неприятел си ти, с твоята лудост за слава, с твоето унизено и осмяно аз. Внимавай, Харолд. Ако го направиш, ще бъде по твоя воля. Не се опитвай да се измъкнеш от отговорността, историята с призраците, които ти заповядват, е смешна.
Ще умреш и ти.
Не те ли интересува? В училище, когато беше малък и другарите ти те обиждаха, ти правеше така, че целият клас да бъде наказан. О, умееше много добре да се жертвуваш! И тогава това не те интересуваше, за теб беше достатъчно да знаеш, че другите, всички други ще бъдат наказани.
А сега? Сега имаш една причина в повече. Ти не искаш да се върнеш в къщи, Харолд Бриджис страхуваш се, че жена ти няма да бъде там и да те чака, страхуваш се да не я завариш с Филип.
Има някакъв тънък свредел, който човърка нервите ми и излива върху мен реки от сладострастна мъка. Всичко това е хубаво, божествено. От време на време ми се струва, че оттатък прага ме очаква чудно спокойствие. Всичко останало е простащина, несправедливост, състрадателни думи и лъжи.
Преди малко свързах кабела с резервоара за кислород. Ламберти се намръщи, когато му казах, че трябва да проверя инсталацията на склада. После повдигна рамене и ме остави сам. Смених един предпазител. Сложих по-издръжлив, който няма да се стопи при промяната на тока.
Докато вършех всичко това, си мислех, че е само шега.
Това, което вършех, беше проверка. Исках да докажа на себе си, че животът на всички е в ръцете ми, трябваше само да включа един нищо и никакъв механизъм. Но това беше като да насочиш празно оръжие или да стреляш с халосни патрони на сцената, докато играеш ролята си.
Това е само проверка, продължавах да повтарям на себе си, само проверка, за да видя дали тава е възможно. Но в същото време извършвах всички жестове, осъществявах плана до най-малката подробност.
За половин час направих прекъсвача. Още половин час, за да отклоня жицата и да я свържа с другата за високо напрежение.
Сега всичко е готово. Трябва само да натисна бутона тук, на моята маса.
Заслоните са свързани помежду си и с централата. Би трябвало всичко да пламне, но не съм сигурен. Единственото нещо, в което съм абсолютно сигурен, е, че резервоарът с кислород ще хвръкне във въздуха. Оцелелите — ако има такива — ще могат да преживеят най-много шестнадесет часа с аварийните бутилки. И когато след двадесет и пет дни звездолетът за доставки кацне на тези пясъци, студени като гробища, ще намери само развалини и трупове. И моя също.
Естествено, ще умра пръв, веднага. Но това не ме ужасява.
Едно нещо само бих искал да разбера. Кой ме кара да действувам така? Моята лудост или…
Вътре в мен един глас крещи с всички сили:
„Не го прави, Харолд! Не го прави!“. Но хиляди други гласове нахлуват, викайки в тъпанчетата ми, и гризат черепа ми като мишки. Ще умра пръв. И заедно с мен ще умрат тридесет и три въшки и сто, хиляда, един милион мечти, всичко онова, което можеше да бъде, а не стана.
Никога не ще узная.
Никой никога не ще узнае.
Ръката ми чака последния неудържим импулс.
Информация за текста
© 1963 Лино Алдани
© 1983 Гергана Калчева-Донева, превод от италиански
Lino Aldani
Nemico invisibile, 1963
Сканиране, разпознаване и редакция: Огнян Пешков, 2006
Редакция: Mandor, 2009 (#)
Издание:
Лино Алдани. Затъмнение 2000. Роман и разкази. Първо издание.
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1983
Библиотечно оформление: Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
