Продавачът чакаше все така безучастно, докато Джейк разгръщаше банкнотата.
— „Таймс“ — чу се да казва и сложи стотачката върху тезгяха.
Мъжът с черната тениска се взря в парите, после си погледна и часовника. Подвоуми се миг-два и бръкна под тезгяха. С примряло сърце Джейк видя как онзи вади дълъг дебел бял плик. Пъхна го между тежките гънки на икономическия раздел на вестника, който връчи с все същия безучастен израз на Джейк. Прибра си стоте долара, щракна на касовия апарат седемдесет и пет цента и върна на Джейк ресто от двайсет и пет цента. Джейк се обърна и излезе припряно от кафенето — насмалко да събори някакъв дребосък, който се озърташе, не по-малко притеснен от него.
Хукна по Оук Стрийт — току поглеждаше през рамо да провери дали не го следят. Видя, че към него се задава такси, и веднага го спря.
— Ист Сайд — каза, след като скочи вътре. Шофьорът се вля в потока от автомобили, а Джейк извади от дебелия вестник плика и го премести във вътрешния си джоб. Чуваше, че сърцето му бие като обезумяло. Следващия четвърт час почти не сваляше очи от задния прозорец на таксито.
По едно време зърна отдясно станция на метрото и каза на шофьора да спре. Подаде му десет долара и без да си дочака рестото, изхвърча от автомобила и се завтече надолу по стъпалата на метрото, та след броени мигове да излезе от другата страна на улицата. Спря такси, този път обаче в обратната посока. Каза на шофьора домашния си адрес. Беше неописуемо доволен от себе си: бе приложил успешно хватка, каквато и Джийн Хекман бе използвал във филма, обявен за хит на седмицата.
Пипна се притеснено по вътрешния джоб, да се увери, че пликът си е на мястото. Убеден, че не го следят, вече не си правеше труда да надзърта през задния прозорец. Изкушаваше се да провери какво има в плика, но щом се прибереше на сигурно в жилището, щеше да разполага с предостатъчно време. Погледна си часовника: седем и двайсет и една. Елън и децата щяха да се върнат най-рано след половин час.
— Спрете ей там — посочи Джейк, щастлив, че отново е на позната територия.
Хвърли за последно едно око през задния прозорец точно когато таксито свърна към тротоара пред кооперацията. Наоколо не се виждаха други автомобили. Джейк плати на шофьора с монетите от десет и двайсет и пет цента, които беше изтръскал от спестовната касичка с форма на Снупи на дъщеря си, изхвърча от таксито и тръгна възможно най-нехайно към входа.
Още щом влезе, се юрна презглава и натисна с цяла длан копчето на асансьора. Пак не работеше. Джейк изруга и хукна нагоре по стълбището към жилището си на седмия етаж — от етаж на етаж тичаше все по-бавно и накрая спря. Запъхтян, отключи трите ключалки, влезе вътре, затръшна вратата и едвам не се строполи. Облегна се на стената, да си поеме дъх.
Тъкмо вадеше плика от вътрешния си джоб, когато телефонът иззвъня. Първото, което му хрумна, бе, че някак са успели да го проследят и сега си искат парите. Погледа, погледа телефона, пък накрая вдигна.
— Ало, ти ли си, Джейк? — Чак тогава се сети.
— Да, мамо.
— Не ми се обади в шест часа — смъмри го тя.
— Извинявай, мамо. Звъннах ти, но… — млъкна той насред изречението, решил да не й обяснява все пак защо не я е потърсил втори път.
— Звъня ти вече цял час. Да не си излизал някъде?
— Отскочих до кафенето отсреща. Понякога ходя там да се почерпя, ако Елън е на кино с децата.
Остави плика до телефона — искаше по-бързичко да се отърве от майка си, но знаеше, че няма как, трябва да изтърпи обичайния съботен ритуал.
— Нещо интересно в „Таймс“, мамо? — чу се да казва доста запъхтяно.
— Нищо — отвърна майка му. — Хилари май наистина ще спечели номинацията на Демократическата партия за Сената, но аз пак ще си гласувам за Джулиани.
— Както винаги — повтори Джейк онова, което майка му често изричаше за кмета. Взе плика и го стисна — да усети какво е да държиш в ръка сто хилядарки.
— Нещо друго, мамо? — попита с надеждата да я разкара.
— В раздел „Общество“ има материал как седемдесетгодишни вдовици преоткривали сексуалното желание. Веднага щом погребели благоверните си, равнището на хормоните им се покачвало и те си възвръщали някогашната форма. Дори цитират една, била заявила: „Искам не толкова да наваксам пропиляното време, колкото да не остана по-назад от мъжа си.“
Докато слушаше, Джейк се зае отваря откъм единия край плика.
— Ще взема да опитам и аз — допълни майка му, но не ми е по джоба да си правя пластична операция, а без това съм заникъде.
— Мамо, Елън и децата май се прибират, хайде, дочуване. Чакаме те утре на обяд.
— Къде си се разбързал, де, още не съм ти казала най-интересното от раздел „Икономика“.
— Слушам, слушам — отвърна разсеяно Джейк и продължи да отваря бавно плика.
— Там пише, моля ти се, че в Манхатън пак са се навъдили мошеници. Какво ли още ще измислят!
Пликът вече бе отворен до половината.
— Та далавераджиите изнамерили начин да се включват към телефона ти, докато набираш някой номер…
Още два-три сантиметра и Джейк щеше да изтръска съдържанието на плика върху масата.
— Докато набираш, решаваш, че е станало преплитане на линиите.
Джейк извади пръст от процепа в плика и нададе ухо.
— После ти залагат капан, все едно слушаш истински разговор.
По челото на Джейк изби пот и той зяпна почти отворения плик.
— От разговора, на който уж си попаднал случайно, разбираш, че ако се вдигнеш, ако идеш на другия край на града и подадеш стодоларова банкнота, ще ти връчат срещу нея плик със сто хилядарки.
На Джейк му призля при мисълта колко бързо се е разделил със стоте си долара и се е хванал на въдицата.
— Използват продавачи на цигари и на вестници, които да предават пликовете — продължи майка му.
— Та какво има в тия пликове?
— Ето тук тарикатите направо са надминали себе си, проявили са голяма изобретателност — отвърна майка му. — Слагали в пликовете брошурки със съвети как да спечелиш сто хиляди долара. И дори не е незаконно, защото върху корицата е посочена цена сто долара. Няма как да получиш плика, ако не им ги дадеш.
„Вече им ги дадох, мамо“ — понечи да каже Джейк, но само затръшна телефона и се втренчи в плика.
На вратата се позвъни. Елън сигурно си идваше с децата от кино и си беше забравила ключовете.
Позвъни се втори път.
— Чух, чух, идвам! — провикна се Джейк.
Грабна плика, решен да не оставя следи от позорящото му съществуване. Точно когато се позвъни трети път, той нахълта в кухнята, отвори шахтата за пещта за изгаряне на отпадъци и метна плика.
На вратата продължи да се звъни. Който стоеше отпред, сега вече очевидно не сваляше пръст от копчето на звънеца.
Джейк изтича да отвори. Видя пред вратата трима бабаити. Онзи хубостник с черната тениска му се метна и опря о гърлото му нож, а другите двама го сграбчиха за ръцете. Вратата се затръшна подире им.
— Къде е? — кресна тениската, както държеше ножа до гръкляна на Джейк.
— Къде е какво? — простена Джейк. — Нямам представа за какво говорите.
— Не ни баламосвай — викна и вторият мъж. — Искаме си стоте бона.
— Да де, но в плика нямаше пари, имаше само брошура. Хвърлих я в шахтата. Ето, чуйте сами.
Мъжът в черната тениска понаведе глава, другите двама се ослушаха. Откъм кухнята се чуваше пращене, все едно нещо гори.
— Добре тогава, и ти ще идеш да правиш компания на плика — отсече мъжът с ножа.
Кимна, приятелчетата му вдигнаха Джейк, сякаш е чувал с картофи, и го понесоха към кухнята.
Тъкмо главата му да изчезне в отвора на шахтата, когато телефонът и звънецът на вратата зазвъниха
