— Надявам се да си спала добре — промълвих накрая.
— Да, благодаря, Тони — отвърна Сузи. — А ти? — попита — същинска вода ненапита.
Идеше ми да й кажа какво си мисля, но сторех ли го, никога нямаше да узная истината.
— Кога искаш да разгледаме изложбата? — рекох й.
— В десет — отсече Сузи, после добави: — Ако ти е удобно.
— Удобно ми е — отговорих и си погледнах часовника. — Ще поръчам такси някъде за девет и половина.
— Ще се чакаме във фоайето — каза Сузи, от минута на минута заприличвахме все повече на женени.
След закуската се върнах в стаята, започнах да си прибирам багажа, после звъннах долу на Албер да го предупредя, че надали ще останем още една нощ.
— Колко жалко, господине! — завайка се съдържателят. — Дано само…
— Не се притеснявайте, Албер, нямате никаква вина. Ако разбера кой е виновен, ще ви уведомя. Между другото, за девет и половина ми трябва такси, отиваме в музея „Орсе“.
— Ще имам грижата, Тони.
Няма да ви досаждам със светския разговор, състоял се в таксито по пътя от хотела до музея, защото, за да задържи вниманието ви, писателят трябва да притежава далеч по-голяма дарба от моята. Но би било твърде нелюбезно от моя страна да не призная, че рисунките на Пикасо заслужаваха да бия толкова път.
Длъжен съм да добавя и че заради обясненията на Сузи, зад нас се събра малка групичка, която ни следваше по петите.
— Моливът — отбеляза тя — е най-жестокото изразно средство на художника, защото при него нищо не е оставено на случайността.
Застана пред рисунката, на която Пикасо е изобразил баща си, както седи вцепенен на стол. Аз спрях и я загледах като омагьосан.
— Най-забележителното в нея е, че Пикасо я е правил едва шестнайсетгодишен — продължи с разясненията си Сузи, — още тогава е проличало, че много преди да завърши художественото училище, той ще се отегчава от обичайните теми. Когато баща му — и той художник, — я видял… — Най-неочаквано младата жена млъкна насред изречението. Сграбчи ме за ръката, взря се в очите ми и възкликна: — С теб, Тони, е много забавно.
Наведе се, все едно се кани да ме целуне. Тъкмо да попитам какво я прихваща, когато го зърнах с крайчеца на окото.
— Шах — казах.
— Моля? Какъв шах? — възкликна Сузи.
— Офицерът прекоси дъската, или, по-точно, Ламанша… Имам чувството, че ще го вкарат в играта.
— За какво говориш, Тони?
— Знаеш много добре за какво — отвърнах аз.
— Какво съвпадение! — възкликна някой зад Сузи.
Тя се обърна рязко и доста убедително се направи на изненадана, задето вижда пред себе си Ричард.
— Какво съвпадение! — повторих аз.
— Великолепна изложба, нали? — изгука Сузи, без да обръща внимание на хапливите ми подмятания.
— Определено — потвърди Рейчъл, която, подобно на мен, явно не бе уведомена, че е пешка в тази игра и ще бъде взета с царицата.
— Е, така и така се срещнахме, защо да не обядваме заедно? — предложи Ричард.
— Съжалявам, но имаме други планове — отвърна Сузи и ме хвана за ръката.
— Какво пък, ще ги променим, скъпа — рекох с надеждата да ми разрешат да поостана още малко върху дъската.
— Да де, но едва ли ще намерим места в някой що-годе приличен ресторант — знаеше си своето Сузи.
— Не се притеснявай — уверих я с усмивка. — Знам едно малко бистро, където ще ни обслужат царски.
Така избягнах шаха, а Сузи се свъси като буреносен облак и не ми каза и дума, докато четиримата излизахме от музея и вървяхме по левия бряг на Сена. Подхванах разговор с Рейчъл. Така де, пешките трябва да се подкрепят.
Когато ме видя на вратата, Жак — достоен потомък на галите, разпери отчаян ръце.
— Колко души сте, господин Тони? — попита, след като въздъхна примирено.
— Четирима — усмихнах му се аз.
Това беше единственият случай тази събота и неделя, когато се забавлявах на воля. Почти през цялото време си бъбрих с Рейчъл, която се оказа симпатяга, но защо да си кривя душата, не можеше да стъпи и на малкия пръст на Сузи. Нямаше и представа какво се разиграва в другия край на дъската, където черната царица се канеше да отстрани белия офицер. Наистина си бе много забавно да я наблюдавам — беше в стихията си.
Докато Рейчъл ми дърдореше безспир нещо, аз надавах ухо да чуя какво си говорят в другия край на масата, но успявах да доловя само откъслечни думи.
— Кога смяташ да се върнеш в Ню Йорк…
— Ами да, още преди няколко седмици реших да отскоча до Париж…
— Така значи, ще ходиш сам в Женева…
— Да, много ми хареса у Кезикови…
— Срещнах Тони в Париж. Да, поредното съвпадение, познавам го съвсем бегло…
„Така си е“ — помислих. Бях възхитен от Сузи дотолкова, че накрая дори нямах нищо против да платя сметката.
Взехме си довиждане и ние със Сузи тръгнахме покрай Сена, този път обаче без да се държим за ръце. След като Ричард и Рейчъл се скриха от поглед, спрях и се вторачих право в лицето на Сузи. Трябва да й призная, че докато чакаше упреците, тя явно се чувстваше доста гузна.
— Вчера пак след обяда те попитах какво ти се прави. Какъв ще е отговорът сега?
За пръв път от два дни Сузи ми се стори разколебана.
— Не се притеснявай — добавих и се взрях в бездънните сини очи, — каквото и да ми кажеш, нито ще се учудя, нито ще се обидя.
— Ако зависеше от мен, бих се прибрала в хотела, бих си стегнала багажа и бих тръгнала за летището.
— Така да бъде — рекох, после слязох на шосето да спра такси.
Докато се връщахме в хотела, Сузи не обели и дума, после, веднага щом пристигнахме, се качи горе, а аз уредих сметката и помолих да ми свалят багажа — вече го бях приготвил.
Да ви призная, дори след всичко, което ми се бе стоварило на главата, когато Сузи слезе от асансьора, ми се прииска да се казвам Ричард. За нейна изненада я изпратих до летище „Шарл де Гол“ с обяснението, че и аз ще хвана първия самолет за Лондон. Сбогувахме се под таблото за заминаващи самолети и се прегърнахме — демек: „Може да се видим някой път, но тогава надали ще се прегърнем.“ Махнах на Сузи за довиждане, обърнах се и тръгнах, но накрая не се стърпях и погледнах през рамо — да видя към кое гише се е запътила. Тя застана на опашката пред гишето на „Суисер“. Усмихнах се и продължих нататък към „Бритиш Еъруейс“.
От онази събота и неделя в Париж минаха шест години, през които нито веднъж не срещнах Сузи, макар че ми се случваше да чувам по купони и приеми името й. Разбрах, че е станала главен редактор на „Ар Нуво“ и се е омъжила за някакъв англичанин на име Йън, мениджър на спортисти. Както подметна някой, направила го след горчивото разочарование от бурната любовна връзка с американски банкер.
Две години по-късно научих, че била родила момче, после и момиче, но никой не знаеше как се казват. Накрая, някъде преди година прочетох в клюкарските колонки по вестниците, че се била развела.
