задна част на тялото.
— Погледни — тържествено обяви родителят, — той едва ли разбира защо го прави, но инстинктът го принуждава да събира материали за своя бъдещ дом.
— Но, скъпи — рече родителката, — не смяташ ли, че ти би трябвало вече да му обясниш някои деликатни неща?
— Тц — отсече той. — Мъдростта на инстинкта…
— Но, скъпи, ти сам си казвал, че личинката се нуждае от родителски наставления?
Родителят изправи стъбълцето си и властно нареди:
— СИНЕ, доплувай тук!
Блудното отроче се приближи предпазливо.
— Сине — тържествено започна родителят, — сега, когато ставаш вече голям, трябва да научиш някои факти.
Родителката се обля в нежнозелена руменина и се обърна.
— Скоро — продължи родителят — ти ще почувстваш непреодолим стремеж… да се спуснеш на дъното и да си намериш някое уютно местенце, което ще стане твой дом до края на живота. Може би вече си намерил общ език с някоя… как да кажа… такова… с някоя очарователна млада личинка от другия пол, която ще поканиш да подели с теб твоя камък? Ако още не си, трябва да направиш своето място за прикрепване колкото може по-привлекателно, че някоя такава личинка да реши да го украси със своето…
— Аха! — досети се отрочето. — Значи затова момчетата казват, че тях не можеш да ги склониш с нищо друго, освен с готин камък.
Родителят се замисли.
— Е… като оставим настрана тези чисто материални съображения като изборът на камък… остават, така да се каже, някои… такова… по-особени моменти, които при обикновени обстоятелства не е прието да се говорят на висок глас.
— Това са глупотевини! — отсече отрочето. — Аз изобщо не искам да се прикрепвам. Аз искам да продължа да се движа свободно. В океана има толкова много неща, които още не съм видял. Не искам да се враствам с камък!
Родителката побеля от ужас. Родителят метна унищожителен, пълен с възмущение поглед.
— Ти съвсем скоро ще разбереш — изхриптя той, понижил глас от предпазливост, — че с биологията не се спори. — Направи пауза и заключи: — Синко, аз повече не те задържам.
Отрочето се понесе към далечината, а родителят респектиращо успокои родителката:
— Трябва да сме търпеливи, скъпа. Всички деца минават през личинковия стадий.
— Да, скъпи.
В края на краищата обаче отрочето сякаш се бе примирило с неизбежното и започна да се подготвя за неумолимите промени.
Колкото и да му тежеше задната част на тялото, той не жалеше усилия и започна да мъкне камъни, водорасли и раковини към онова залюбено от него място на склона, където вероятно възнамеряваше да направи внушително жилище. Според родителите, обиталището на техния син вероятно ще бъде украшението на цялата колония (тъй мислеше родителката) и ще съблазни някоя очарователна партньорка (тъй мислеше родителят).
Сегиз-тогиз отрочето продължаваше да си плува покрай рифа в компанията на приятели, други личинки, макар родителите му да не одобряваха това — между тях можеше да има и особи със съмнителен произход. Те дори подозираха, че някои от приятелчетата, дошли на рифа след отлива, се ползват с твърде съмнителна репутация, защото вероятно са се появили на белия свят чрез пъпкуване — нещо, което не е прието в порядъчното общество.
Но външността на отрочето и ленивото плуване показваха, че идва краят на юношеското безгрижие. Както казваше родителят, с биологията не се спори, и когато долната част на тялото придобие крушовидна форма, от романтичните илюзии на младостта не остава нищо.
— Винаги съм знаел, че нашичкият си има здрава основа — великодушно обяви родителят.
— Или най-малкото поне няма още дълго да плува с тези отрепки — въздъхваше радостно родителката.
— И какво толкова се размотава около този пенест камък?! — негодуваше родителят, като хвърляше погледи към зелената мъгла там, където отрочето градеше дом. — Не знае ли, че пенестият камък няма да издържи и две години?!
— Виж, скъпи — тревожно каза родителката. — Според мен това е същата онази личинка, която веднъж ме обиди. Не ми харесва, че се навърта около сина. Нашият северозападен съсед с абсолютна сигурност знае, че тя е отпъпкувана.
— Глупости — побърза да я успокои родителят. — Когато момчето се устрои окончателно, ще има достатъчно достойнство да не допуска разни фльорци. Това е въпрос на психология, скъпа: новата му вертикална поза ще промени коренно начина му на мислене.
И дойде великият ден.
Отрочето старателно довърши съоръжението си. Доколкото е възможно да се съди от разстояние, беше доста прилично, макар малко по-ниско и по-плоско, отколкото е прието, а такова оригиналничене е признак на лош вкус.
Като огледа за последен път съоръжението, отрочето постави тялото си вертикално и уморено спусна долната му част към мястото, готово за прикрепване. След минута се опита да гребне с пипалцата, но не можа да се вдигне — беше се прикрепил веднъж и завинаги.
По-младите личинки надничаха от цепнатините на рифа с благоговеен ужас.
— Честито! — крещяха съседите.
Родителят и родителката благодарно се покланяха във всички посоки, а родителката снизходително помаха с пипалца на трите девствени лели.
— Е, какво ти казвах! — тържествуващо възкликна родителят.
— Да, скъпи — кротко се съгласи тя.
Внезапно обитателите на по-долните камъни нададоха тревожен вопъл. По цялата колония пролази вълна от объркване и недоумение. Като погледнаха, родителят и родителката замръзнаха.
В началото отрочето се опита да гребе, но по един напълно непозволен начин — като се огъваше и усукваше, при това съвсем несръчно. Ако се съди обаче по уверените му движения, явно не го правеше за пръв път. Тъй като продължаваше да запазва вертикалната си поза, създаваше се впечатлението, че се опитва да плува странично.
— Той е полудял! — изпищя родителката.
— Страхувам се… — измърмори родителят. — Страхуваме, че не.
Виждаше се, че в действията на отрочето има някаква система. То продължаваше да гребе по същия нелеп начин, при това то и построената от него платформа като че ли се преместваха.
Отделни части от мястото на прикрепването се въртяха по някакъв напълно неразбираем начин. И цялото съоръжение пълзеше по дъното, като подскачаше по неравностите на пясъка и скрибуцаше нетърпимо. Но се движеше!
Личинките напуснаха цепнатините си и обградиха съоръжението, засипвайки стопанина му с въпроси. Родителите крещяха възмутени да не го притесняват. Трите девствени лели пищяха и почти до припадък преплитаха пипалцата си една в друга.
Никой не помнеше такова потресение от последното цунами насам.
— ВЪРНИ СЕ! — крещеше родителят. — Така не се прави!
— Върни се! — крещеше родителката. — Така не може!
— Върни се! — крещяха съседите. — Така не бива!
Но отрочето беше глухо за доводите на разума. Отрочето беше изнамерило колелото.
