герой.
Когато експлозията разтърси подземния бункер Пейнтър инстинктивно обърна поглед към стенния монитор вляво от себе си. Големият екран предаваше картина в реално време от стаята на Саша.
Той скочи на крака. Сърцето му се качи в гърлото, зрението му се стесни от пристъп на ярост. Натисна слепешката бутон на клавиатурата. Към видеото се прибави и звук.
„И без резки движения, ако обичате, никой да не се прави на герой!“
Шон се изправи откъм другата страна на бюрото. Някъде от горните етажи се чуваше стрелба. Пейнтър прехвърли към монитора зад бюрото си картина от камерите на най-горното ниво. Откъсна поглед от Лиза, колкото да провери какво става на другия монитор. Коридорът беше пълен с дим. Мъже с шлемове и кевларни жилетки тичаха приведени с пушки в ръце.
— Гадното копеле премина всякакви граници — каза Шон.
Нямаше нужда да обяснява кого има предвид. Мейпълторп.
— Заради момичето са тук — изръмжа Шон.
От най-горното ниво на Сигма проехтя рупор: „ВСИЧКИ НА ПОДА! ПРИ НАЙ-МАЛКАТА СЪПРОТИВА ЩЕ СЕ СТРЕЛЯ БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ!“
Шон застана до Пейнтър.
— Няма начин да е получил разрешение за такова нещо. Иначе щяха да ни уведомят. Копелето действа на своя глава. — Шон се обърна към него. — Знаеш какво да правиш.
Пейнтър погледна отново към Лиза. Видя дулото, притиснато под брадичката й, същото нежно местенце, което обичаше да целува сутрин. Въпреки това кимна бавно. Съществуваше предварително подготвен сценарий за действие в случай на вражеска атака срещу централата на Сигма.
Преди това обаче трябваше да измъкне хората си от непосредствената опасност. Тази война беше между Пейнтър и Мейпълторп. Той взе слушалката на телефона.
— Брант.
— Сър! — Гласът на секретаря му прозвуча отсечено и в готовност.
— Обяви протокол Алфа.
— Слушам, сър.
Чу се нов звуков сигнал, който беше знак наличният персонал да се евакуира през най-близкия авариен изход. Мейпълторп искаше свободен път до момичето и за да защити хората си, Пейнтър смяташе да му го осигури.
Шон тръгна към вратата.
— Отивам горе. Ще се опитам да стигна до някакво споразумение, но ако не успея…
— Знам. — Пейнтър се обърна, отвори някакво чекмедже и извади оттам един зиг зауер Р220. — Вземи това.
Шон поклати глава.
— С оръжия няма да се измъкнем от тази каша — каза той и излезе.
Пейнтър сви пръсти около приклада на пистолета и впери поглед в екрана. Имаше още един последен Дълг към Сигма. Обърна се към компютъра и въведе кода на извънредния протокол, после притисна палец към пръстовия четец.
На компютърния монитор се появи червен квадрат върху синята схема на вентилационната система. Обратното броене беше зададено на петнайсет минути. Пейнтър удвои това време и го синхронизира с часовника си. Погледна към вратата, после към стенния екран. Имаше да свърши много неща за този половин час. И въпреки това…
Наведе се над клавиатурата и въведе последния код, който активираше системата. Обратното броене започна.
С пистолет в ръка, той хукна към вратата.
Слънцето вече надничаше над околните планински върхове, когато Монк натисна силно пръта и вкара сала дълбоко сред тръстиките. Носът заора в разкаляна пръст. Най-накрая бяха стигнали до брега, нищо че не приличаше на такъв.
— Стойте тук — нареди той на децата.
Като пробваше с пръта твърдостта на земята пред сала, той се прехвърли на брега, после се върна да изведе Пьотър и Кишка на една обрасла с трева могилка встрани. Константин реши да скочи сам, но падна тромаво и се удари. Силната умора си казваше думата — личеше по тъмните кръгове под очите му и по усилието, с което момчето се изправи на крака. Дори Марта не се справи много добре — отблъсна се със задните си крака и се приземи на кълбо.
Монк им махна да тръгват. Още половин километър джапаха през локви и кал, но теренът се издигаше и земята под краката им ставаше все по-твърда. Върбите постепенно останаха зад гърба им, заменени от брези и смърчове. Появиха се дори зелени полянки, нашарени от дива тинтява и еделвайс.
Стигнаха до билото на едно възвишение и пред тях се откри широка гледка.
На километър и половина от тях — в подножието на поредното планинско възвишение, се виждаше градче или голямо село, пръснало се по двата бряга на пълноводен поток. Монк се взираше напрегнато. Мястото изглеждаше пусто и отдавна изоставено. Руини на каменни и дървени сгради клечаха по склоновете от двете страни на лъкатушен чакълест път. Край потока имаше стара мелница. Водното й колело лежеше строшено напреки на потока като мост. Повечето сгради се бяха сринали и обрасли с високи треви. Цялото село беше потънало в хвойнови храсти и иглолистна растителност.
— Старо миньорско градче — обясни Константин. После разгъна картата и плъзна пръст по нея. — Вече никой не живее тук. Не е безопасно.
— Още колко има до миньорската шахта? — попита Монк.
Момчето премери с палец по картата, после посочи потъналото в руини село.
— По-малко от километър оттатък градчето. Не е далеч.
След това плъзна поглед вдясно от руините и свъси вежди. Не беше нужно да казва каквото и да било. Скрит наполовина зад възвишението, голям воден басейн със зеленикаво-черен цвят се проточваше чак до хоризонта.
Езерото Карачей.
Монк провери значката си. Цветът й все така червенееше. А за да стигнат до градчето, трябваше да навлязат още по-навътре в радиационната сянка на езерото.
— Колко опасно е онова място? — попита той и кимна към градчето.
Константин сгъна картата и стана.
— Достатъчно, за да не спираме за пикник.
Монк обърна поглед към момчето в знак, че е оценил по достойнство опита му да се пошегува. Само дето никой от двамата не се засмя. Въпреки това Монк преметна ръка през раменете му, когато тръгнаха отново. Стисна го окуражително и получи в отговор глуповата усмивка. Което си беше рядък подвиг.
Пьотър и Кишка вървяха зад тях заедно с Марта.
Бяха стигнали дотук.
Път назад нямаше.
От близо километър разстояние Борсаков гледаше как мишените му се скриват зад поредния хребет. Като ругаеше мислено американеца, той коленичи до заседналия в разкаляния бряг сал и свали пушката от рамото си. Трябваше да почисти оръжието преди да продължи. От дългото плуване и газене през тинята пушката му беше пълна с вода и кал. Разглоби я и прегледа внимателно всяка част — дулото, патронника, затвора. После ги изплакна и подсуши грижливо. Накрая сглоби отново пушката. Тази рутинна и позната до болка дейност му помогна да проясни ума си.
Готов да продължи преследването, той стана и преметна пушката през рамо.
Единствен оцелял от корабокрушението и без радиостанция, Борсаков можеше да разчита единствено
