„Брат Франсиско де Алмагро, раб Божи, Лето Господне 1535“
— Чичо ти не каза ли, че мумията май принадлежи на доминикански монах? — запита Ралф.
— Да — потвърди Сам. — Това може би е последното завещание на човека. Сигурно са го убили, след като е запечатал гробницата. Защо обаче? — Сам отново приседна на петите си. — Какво се е случило тук? Какво е имало в тази стая, което така силно го е уплашило? Не ми се вярва това да са били капаните, след като споменава едемската змия.
— Какъвто и да е отговорът на въпросите ти, той се намира някъде там. — Маги погледна към вратата. — Може би става дума за нещо, което моче са открили, а инкските завоеватели са обсебили. Нещо, което е изкарало акъла на нещастния отец.
— Жалко, че чичо го няма тук — ядоса се Сам. — Неговите знания щяха да ни бъдат от полза.
Над главите им се изтърколиха други скали и се чу звук, наподобяващ чупене на кости. Норман впери поглед в тавана.
— Не ми се вярва у чичо ти да се събуди точно такова желание — възкликна той.
Маги внезапно се изправи и взе фенерчето.
— Искам отново да огледам камерата — осмели се тя.
Сам забеляза, че краката и леко потрепериха, преди да тръгне. Предположи, че зад любопитството и се криеше и нуждата да се движи, да прави нещо, да се разсейва.
— Аз ще те придружа — изяви желание той.
— Ние с Норман пък ще отидем да проверим състоянието на горното равнище — предложи Ралф и също се изправи.
— Ама аз защо трябва да идвам? — заекна Норман с разширени очи.
— Престани да се държиш като страхопъзльо — избухна Ралф и изгледа люто фотографа.
— Добре де, ще дойда — примири се Норман и се изправи. Взе другото фенерче. Денал го бе открил в торбата с инструменти, изоставени от бандата на Хил.
— Не се бавете — предупреди ги Сам. — Горе е опасно, а освен това не трябва да изтощаваме батериите.
— Можеш да разчиташ на мен — успокои го Норман. — В компанията на Ралф и на падащи камъни няма да се задържа дълго време там.
Денал също се изправи и отиде при Сам и Маги. Норман и Ралф тръгнаха нагоре.
— Да вървим — подкани ги Маги.
Сам и Денал я последваха, когато тя се шмугна през вратата. Сам забеляза, че преди да се промуши под арката, Денал набързо докосна челото си и се прекръсти, а после беззвучно произнесе молитва.
Тройката мълчаливо се доближи до покрития с плочи под. Златото и среброто ярко отразиха светлината на фенера. Инкският крал наподобяваше жълта звезда на фона на черната гранитна стена. Механизмът тиктакаше тихо и синхронно със сърцебиенето на Сам. Килна каубойската си шапка и започна отново да оглежда пиктограмата. Лъчът на фенерчето се плъзна от златния правоъгълник, символизиращ кай пача, физическия свят, към отдалечения правоъгълник на горния свят, ханан пача. Двата правоъгълника бяха свързани от начупена зигзагообразна линия от златни плочи.
— Сега какво ще правим? — попита Сам, като съзнателно избягваше осветяването на двата трупа. Маги, подобно на лъвица в клетка, започна да се разхожда напред-назад.
— Не може да не съществува начин това пространство да се прекоси безопасно — обърна се тя към Сам. — Хайде, намери решение на тази задача и ще бъдеш възнаграден за постъпката си.
— Да не си решила да се вживяваш в ролята на едемската змия? — пошегува се Сам.
— Нима не искаш да разбереш какво е имал предвид монахът? — запита Маги и очите и заблестяха на отразената светлина.
— Да ти кажа правата, точно сега бих предпочел първо да си измъкнем задниците оттук.
— Добре де, но дотогава… — Маги се наведе към пиктограмата. — Дотогава ще свърша някаква работа. Без да каже нищо повече, стъпи върху една от златните плочи, образуващи близкия златен правоъгълник.
— Недейте, госпожице Маги! — извика Денал.
Сам се протегна към нея, като се опита да я спре, но тя стъпи върху съседната златна плоча и се озова извън обсега на ръката му.
— Какво правиш? — изкрещя Сам.
Маги се обърна, но не към него, а към момчето.
— Денал, я сега ми кажи кой е безопасният път.
Сам погледна момчето. То цялото трепереше, а на лицето му бе изписан ужас.
— Маги, що за въпроси задаваш? Той няма как да знае — упрекна я Сам.
— Знае — увери го тя. — Още при първото ни идване тук ме предупреди да не стъпвам на пода — припомни тя и погледна момчето в очите. — Денал, тогава разбрах, че много неща са ти ясни.
Малкото индианче отстъпи крачка.
— Успях да разреша част от загадката — продължи Маги. — Стъпила съм върху тази част на пиктограмата, която представлява нашия свят. А пък трябва да стигна до ханан пача, до горния свят. — Посочи с ръка отдалечения златен правоъгълник в другия край на помещението. — Нали е така? Как обаче да се върви безопасно по пода? Златната пътека ми се вижда твърде подвеждаща.
Денал енергично заклати глава.
— Маги, Денал няма как да…
Тя го стрелна със суров поглед и даде вид, че се готви да стъпи върху първата златна плоча от стъпалообразната редица, водеща към другия правоъгълник.
— Недейте! — изкрещя Денал с очи, изпълнени със сълзи. — Сега ще ви обясня!
Сам погледна юношата с удивление. Той сякаш се смали под погледа му.
— Става дума за стара легенда на моя народ. Разказва се за място, страшно като това, в което се намираме. Според нея животът трябва да бъде уравновесен между ханан и кай. За да вървиш между тях, трябва да балансираш между слънцето и луната.
— Между слънцето и луната? — повтори Маги. — Разбрах, стана ми ясно. — Стъпи върху една съседна сребърна плоча.
— Маги! Недей! — предупреди Сам.
Тя не обърна внимание на думите му и стъпи върху златна плоча.
— При вървенето по златната стълба трябва да се редува всяка златна плоча със сребърна. Именно така се уравновесяват златото и среброто, слънцето и луната.
— Не можеш да знаеш това с положителност!
— Напълно съм сигурна. — Маги продължи да напредва, като стъпваше от злато на сребро и после отново на злато. — Инките са вярвали, че златото е потта на слънцето, а среброто са сълзите на луната. Слънце и луна… злато и сребро…
Сам, застанал до пода, не смееше да си поеме дъх.
— Ако тръгне, няма да се върне — прошепна уплашено Денал на родния си език. Изтръпнал, Сам не го чу. Денал го задърпа за ръката. — Госпожица Маги трябва да спре! Легендите казват, че който тръгне за ханан пача, никога не се завръща!
Сам най-после осъзна предупреждението на момчето. Подскочи, сякаш бе опарен от пламък.
— Маги!
Тревогата в гласа му привлече вниманието и.
— Денал казва, че ако прекосиш тази стая, няма да можеш да се върнеш!
Маги погледна отсрещната стена, а сетне — отново към Сам. Остана върху плочата, но гласът и затрепери.
— Та това е нелепо! Защо помещението да е еднопосочно?
— Нямам представа. Не му е обаче сега времето да го установяваме.
Маги въздъхна.
— Може би си прав. — Стъпи отново върху сребърната плоча, която преди миг бе напуснала.
