липсва. Но знаеше само, че няма нищо по-важно от безопасността на жена му и синовете им.
Двамата палавници категорично отказаха да останат в замъка Радзин и заявиха, че никой не може да им забрани да тръгнат на война, щом това с разрешено на майка им. Ако не ги бяха взели със себе си, момчетата щяха да избягат тайно от замъка. Чей познаваше добре синовете си и не се съмняваше, ще измислят някоя пакост — затова реши, че е по-добре да ги вземе и да ги държи под око. На другия ден трябваше да заминат за Цитаделата, но Тобин още не знаеше, че и тя тръгва с тях. Когато най-после се осмели да й го каже, така, между другото, докато си гризеше ябълката, реакцията й моментално му напомни за брачния им договор, в който той изрично бе настоял да не се държат ножове в спалнята.
— Няма да замина! Ще ти трябвам!
— Единственото, което ми трябва, е да знам, че ти и децата сте в безопасност.
— Тръгваш без фаради, а колкото и да са слаби уменията ми, ще мога да те снабдявам с информация. По дяволите, Чей, няма да замина!
— Прояви малко разум, моля те. Трябва да изпратим Андри и Сорин на сигурно място, особено Андри! Ако се наложи, ще ги вържа за конете им и ще заповядам на оръженосците да ги цапват от време на време, за да ги държат в несвяст. Не ме карай да прилагам същата тактика и към теб.
— Само да си посмял!
Когато побеснееше, жена му удивително приличаше на Зеава.
— Чуй ме сега. Вярно е, че ще имам нужда от теб, но няма да имам никакво време, за да се притеснявам и за твоята безопасност. А и да не си мислиш, че момчетата ще тръгнат без теб? В Цитаделата ще можеш да помагаш на Шонед. Не ме карай да ти изброявам всичките си доводи, самата ти много добре ги знаеш.
Тя го изгледа свирепо.
— Много си противен, когато говориш за разум и доводи.
Той въздъхна и благодари в себе си на Богинята, че му бе отредила жена не само с огнен дух, но и с остър ум. Протегна ръце през масата, за да я докосне и да изрази нахлулите в него чувства (които понякога страшно го разсейваха и го отклоняваха в съвсем друга посока), тя се усмихна кисело и отстрани пръстите му от себе си. Точно сега гордостта не би й позволила да прояви нежност. Чей се облегна назад, за да й се полюбува. Жена му бе подвила единия крак под себе си и го гледаше навъсено, нагиздена единствено в самуреното великолепие на косите си.
Нямото му съзерцание бе прекъснато от гръмки удари вратата. Стана да отвори, мимоходом подхвърли някаква риза на жена си и й каза да се облече. Тобин я нахлузи и се покри с нея до глезените, но макар че във вида й нямаше нищо неприлично, изправилият се на прага Байзал се ококори и страни му се покриха с гъста руменина. Зад него стоеше Мааркен с болнав вид на пребледнялото си лице. Чей се взря изненадан сина си. Не го бе виждал от две години и не можеше да повярва, че стройният момък, от когото се излъчваше достойнство и увереност, е същото хлапе, което бе изпратил в замъка на Лийн. Миг-два баща и син се взираха развълнувани един в друг, после Чей притегли сина си и то притисна силно до гърдите си.
— Богиньо, колко съм щастлив, че те виждам! Какво правиш тук?
Тобин извика радостно и се втурна към тях.
— Мааркен! О, Мааркен, толкова си пораснал! — очите й плувнаха в сълзи и тя побърза да се скрие в преградката на сина си.
Момчето се усмихна уморено.
— Разказал съм на всички в Сивата перла колко си красива, мамо. Сега ще се убедят сами, че никак не съм преувеличил.
Чейл погледна въпросително към Байзал. Старият атри се прокашля смутено, притеснен от необичайната премяна на принцесата и от присъствието си на толкова интимна семейна среща след дълга раздяла. Мааркен бе този, който трябваше да отговори на неизречения въпрос на баща си.
— Дойдох с поделение стрелци, татко — петдесет човека, които ти изпраща княз Лийн. Корабът тръгна вчера сутринта й бързахме с все сила да стигнем Фаолаин. — Момчето леко потрепера. — И там най-после стъпихме на сушата.
— Разбирам защо изглеждаш толкова блед — заяви Чей и се обърна към домакина си. — Моля те, предай на капитана ми се разпореди за настаняването на новодошлите. После с теб и с Дави ще обсъдим въпроса кой да поведе стрелците.
— Да бъде както казваш, господарю — той погледна притеснено към Тобин и побърза да излезе.
Чей се ухили, когато забеляза как момчето пребледня още по-силно при вида на храната и настойчивите молби на Тобин да хапне нещо.
— Остави го на мира, Тобин. Ще хапне до насита, щом се пооправи след пътуването по вода. Да си призная, дори ми е чудно, че все още се държи на крака. Как е старият княз, Мааркен?
— Същият си е, какъвто го помниш. Много съжалява, че сега не можа да ти изпрати повече войници. Нямаше време да реагира веднага, но ще пристигнат още, при това с кораби.
Чей се отпусна в креслото и се замисли. Никога не бе използвал кораби по време на война, но мисълта за подобна перспектива го въодушеви.
— Мит, вторият слънцебегач на Лийн, онзи ден се свърза един фаради от Тиглат — продължи Мааркен. — Лъчите бяха просто наситени със съобщения, татко. Вчера още преди изгрев слънце с него се свърза и Уривал, след което княз Лийн реши, че трябва да заминем колкото може по-бързо. — Момчето замълча и в отправения към баща му поглед просветна болка. — Истина ли е това, което говорят за Ианте?
— Да — отговори Чей. — Радвам се, че Лийн е реагирал веднага, не само заради стрелците, но и като те е изпратил тук. — Взря се в Тобин и продължи: — Сега вече нямаш причина да не заминаваш за Цитаделата — Мааркен ще остане при мен като оръженосец и слънцебегач.
— Мит и Еоли ме научиха на много неща и мисля, че мога да получа първия пръстен, мамо — каза момчето и Тобин вдигна въпросително вежди. — Те ще помолят Андраде да ми даде отличителните белези и да ми разреши да продължа обучението си. Всъщност, и аз умея да върша същото, което правиш ти.
Чей наблюдаваше борбата между различни чувства, изписана красноречиво върху лицето на жена му — раздразнение, че й е отнет повода да остане при него, гордост от това, че е родила такъв син, мъка, че трябва да замине и няма да успее му се порадва… Но Тобин каза само:
— Ако Мит изгради образа ти в цветове, за да те разпознават…
— Слънцебегачът от Тиглат ме познава, той ще съобщи цветовете ми и на останалите. Можеш с чиста съвест да заминеш за Цитаделата, мамо.
Чей се прокашля, за да скрие напиращия към устните му смях. Не съвестта караше Тобин да остане при него, затова пък сега би й било съвестно да не замине.
— Ясно, баща ти пак постигна своето, както обикновено.
Думите й изразяваха сваляне на знамената и от опит Чей знаеше, че е най-добре при редките си победи над нея да не демонстрира радостта си. Това бе най-сигурното средство за разпалване на свирепия й гняв и невероятната й упоритост. Прецени, че е настъпил удобен момент да смени темата.
— Мааркен, бих искал още днес да поговориш с Андри. На два пъти бе включен в нишките на фаради и детето все още не разбира какво представлява това. От Мит и Еоли си научил достатъчно, за да му обясниш някои неща.
— В началото е малко страшно, наистина — отговори Мааркен с мъдростта на знаещ, но все още непризнат слънцебегач. Чей си даде сметка, че отсега нататък трябва да се отнася, към Мааркен като с мъж и за миг изпита болка при мисълта, че синът му вече не е малко момче. Дори не би могъл да мечтае за по- добър другар в предстоящите събития. Макар и едва единайсетгодишен, Мааркен бе станал много по-зрял, и в държанието му се долавяше достойнството на син на принцеса въпреки това…
— Ще облека нещо — каза Тобин, — и после ще отидем да потърсим момчетата. — Тя се скри зад високия параван в единия ъгъл на стаята.
Мааркен погледна замислено баща си.
— Наистина ли ще бъда твой оръженосец?
— Надявам се, че Лийн и синът му Хадрик са ти дали подходящо обучение.
Момчето кимна утвърдително.
