Чей прехапа устни, помълча и след малко каза:
— Смятам, че имам син, с когото мога да се гордея. Светът се променя, Мааркен, а хора като теб съдействат много за промените. По рождение имаш властта не само на господар, но и друга, много по- могъща власт.
— Нито Андри, нито аз можем да разделим едната от другата. Дали ще упражняваме властта, която ти ни завещаеш, или тази, която ни отреди Андраде… — в погледа му се четеше неизречен въпрос. — Какво ще излезе от мен, татко?
Роан би разбрал момчето, помисли си внезапно Чей. Князът обичаше драконите и въпреки това бе принуден да убие един от тях, от сърце желаеше да живее и управлява според закона, а не чрез силата на оръжието. Роан щеше да вникне в причините за раздвоеността в душата на момчето, а още по-добре би го разбрала Шонед, защото тревогите на Мааркен бяха станали нейна собствена съдба.
Чей реши, че за момента изборът е предоставен на него и трябва да вземе решение вместо сина си.
— Аз съм твой баща и твой главнокомандващ, а това означава, че си двойно по-задължен да изпълняваш заповед ми. Забранявам ти да призовеш Огъня, Мааркен!
В очите на момчето пламна двубой между облекчени и негодуванието.
— Слушам, господарю.
— Хайде — каза по-меко Чей, — време е за лягане, независимо дали ще можем да заспим. Едно от правилата на военното изкуство гласи, че за пред другите, главнокомандващи винаги е спокоен и нощем си отспива добре в палатката.
Кулата на Пламъка в Цитаделата беше чудесна наблюдателница, откъдето приближаването на меридците се виждаше добре. Тобин и Мета наблюдаваха стотината въоръжени ездачи, чиито оръжия проблясваха в последните лъчи на залеза. Спогледаха се и Тобин каза:
— Дали ще нападнат още тази нощ или ще го отложат за утре?
— Ще атакуват утре призори — отговори Мета от позицията на войн. — Виж там — готвят се да издигнат лагера си в сянката на Цитаделата. Самонадеяни глупци! Държат се така, сякаш вече сме покосени от мечовете им — в усмивката й трепна коварство. — О, ще бъде доста весело!
— Чей също би се забавлявал — обади се Тобин, докато слизаха по стълбите. — Случвало ми се е да докажа, че не съм лош стрелец, Мета, а и знам една хубава малка ниша, която би ми прилегнала като ръкавица.
— Ако намекваш, че няма да ти разреша заради онзи великан мъжа ти, трябва да знаеш, че изобщо не ме е страх от него. Може да ми крещи колкото иска, че съм те допуснала до позициите. Решението е твое, както и нишата впрочем, а също и меридците, които ще оставиш на място. — Тя се засмя и добави: — Помня, че мама ти даваше уроци по стрелба. — Само по себе си обучението при Мирдал беше сериозна препоръка. — Добре тогава, ще ти намеря подходящ лък, а ти трябва да си готова още преди изгрев слънце.
— Ами момчетата? Знаеш, че няма да си стоят кротко в стаята. Разрешаваш ли да ни носят стрели? Ако им позволиш да поемат първата смяна, през цялото време ще бъдат на сигурно място във вътрешния двор.
— Благодаря ти, наистина се питах как да ги опазя от пакости и същевременно да не ни се пречкат. Така ще бъдат в безопасност, пък и ще вършат нещо полезно.
Подготовката на Цитаделата приключи доста преди съмване, при това съвсем тихо. Облечена в костюм за езда, който се сливаше с цвета на каменните стени наоколо, Тобин се намести удобно в една малка ниша, издълбана специално за тази цел във външната стена над крепостните порти. Колчанът на гърба й, както и този до краката й, бяха пълни със стрели, които Тобин цяла нощ бе пребоядисвала в цветовете на съпруга си — червено и бяло. Нямаше как да промени цвета на сините пера, но и без това меридците щяха разберат, че в защитата на Цитаделата участват и войници от Радзин. Когато се свършеха нейните петдесет стрели, Тобин щеше да използва стрелите от оръжейницата на Роан. Но след като меридците бяха не повече от стотина, а в Цитаделата заеха позиция двайсет обучени от Мирдал стрелци, на Тобин й се струваше, че обектите на нейния прицел ще се свършат дълго преди да изразходва червено-белите си стрели.
Атаката започна с вихрения галоп на меридски ездач с шлем на главата, който се изкачи нагоре по каньона и се отправи към отвора на тунела. Пред входа спря и вдигна ръка в надменен жест, от което Тобин я напуши смях. Още повече я досмеша, когато чу гласа му — висок и звънлив. Вероятно заради него му бяха поверили мисията на пратеник.
— Самозванци от Цитаделата! Ако се предадете веднага, ще ви подарим живота! Не можете да ни победите, не очаквайте и помощ, нито от север, нито от юг! Отворете портите пълноправните владетели на Пустинята!
Тобин бе напрегнала слух в очакване да чуе тихото просъскване на летяща стрела и наистина го чу, дори успя да проследи стрелата с поглед. Тя се заби в седлото на един пръст разстояние от бедрото на меридеца и изящното й връхче потрепера на утринния вятър. За негова чест, ездачът дори не трепна, но обърна коня си и пое обратно, може би малко по-бързо, отколкото позволяваше достойнството на храбър войн.
Като че ли всички изчакваха слънцето да надникне от към Дългите пясъци. Сенките се скъсиха и промениха посока та си. Тобин със съжаление си спомни за прохладния утринен ветрец на Радзин. Изведнъж забрави и за ветреца и за жега на Пустинята, когато до слуха й долетя тропот на коне. Вдигна лъка и опъна тетивата.
Меридците не излязоха чак такива глупаци, за каквито смяташе Мета. Не само ездачите, но и конете бяха добре защитени от здрави кожени брони с бронзова обковка и тъкмо заради преобличането бяха отложили началото на атаката. „Ето къде е отишло златото на Роан“, помисли си Тобин с горчивина. Броните бяха отворили много работа на майсторите от Кунакса, които също бяха понатрупали пари. Тя си даде дума, че този ден меридците няма да спечелят нищо.
Ездачите напредваха по шестима в редица, подредени в шест колони; конете препускаха плътно един до друг и изпълваха пътя през каньона по цялата му ширина. Когато първата редица превали билото и пое надолу, за следващите нямаш достатъчно място и това обърка донякъде строя. Но сигнал за първия изстрел така и не прозвуча и Тобин започваше да се тревожи. Конниците бяха вече в обхвата й, виждаше се дори цвета на очите им през дупките в шлемовете, снабдени с дълг пластинки за носа и защитни капаци отстрани.
Най-после сред горещия въздух се разнесе продължителен вой — зовът на рог от драконова кост, та пронизителният му писък стресна конете на меридците. Стрелите откъм каньона и крепостните стени литнаха едновременно една срещу друга. Случи се точно това, което бе очаквала Мета — конете зацвилиха и се заизправяха ужасени на задните си крака, мъчейки се да се скрият от стрелите. Разнесоха се диви ругатни и болезнени викове, когато стоманените остриета от Цитаделата намираха пролука в бронята на ездачите. Тобин зареди наново лъка, прицели се хладнокръвно и опъна тетивата едновременно с другите двайсетина стрелци на Цитаделата.
Паднаха осем — не, девет от меридците, и едва сега Тобин разбра защо Мета бе изчакала със сигнала. Искаше и последната редица от конници да влезе в обсега на стрелите. Улучените от задните редици изблъскваха другите напред, а падналите коне препречваха пътя назад в случай, че меридците, се обърнеха в бяг.
Но те не отстъпиха. Изведнъж откъм стената се разнесе писък, нечие тяло в светлокафява туника полетя надолу и падна с глух шум върху отъпкания пясък пред крепостта. Над Тобин и върху отсрещната стена бяха заели позиция десетина стрелци, стъпили несигурно върху тесния корниз над зъберите в каньона. Тъкмо се питаше как ли успяваха да се закрепят там, когато до слуха й долетя тънък писък и стоманеният връх на стрела се заби в стената над рамото й. Принцесата промени позата си и пусна нова стрела веднага щом чу заповедта на Мета за общ залп на стрелците откъм страната на Тобин. Останалите не бяха готови.
