използва родителите?
— И според теб съм безчувствено чудовище, така ли? Щях да обуча децата им, да ги възпитам…
— И да ги оформиш като оръдия на собствените си амбиции. Какво ти дава това право?
— Искаш признание, така ли? — извика тя и се дръпна рязко назад. — Да, използвах ги, като се започне още от сестра ми и Зеава! Възползвах се от обстоятелствата и се надявах, че от брака на Милар ще се роди княз с наследствената дарба на фаради, когато това не стана, опитах с Шонед и Роан.
— И кой е на ред сега? Може би синовете на Тобин? Андраде, ако все още е останало нещо човешко в тебе, не може да си служиш с хората като с играчки!
— Направих го от обич! Обичам ги като свои деца — и Роан, и Шонед, а също и Тобин, и Чей, и синовете им… — тя опря рамо на гладката каменна стена и обви ръце около себе си. Обичам ги прекалено силно, затова и искам да постигнат много в живота си, а омразата ми към Рьолстра е дори по-силна от любовта ми към тях. Е, нима това не ти се вижда човешко, Уривал?
— Според мен все още има неща, от които трябва да се учиш — отговори меко той. — Сега вече нищо не може да се върне назад. Независимо от мотивите и намеренията ти, вече е можеш да направиш нищо, и като всеки друг ще чакаш развоя на събитията.
В очите й проблеснаха сълзи и това смая напълно Уривал. Той я прегърна и прошепна:
— Не ти отива да бъдеш слаба — дъхът му раздвижи леко сребреещите руси коси. — Моята господарка никога не е била безпомощна.
Градините, създадени и отгледани с любов от княгиня Милар, с напредването на лятото започваха да губят свежестта на пищната си растителност. Водопадът в пещерата съвсем изтъня и езерото под него попресъхна, всмукано в корените на зажаднелите мъхове и треви. Но пещерата си оставаше прекрасно убежище срещу мъчителната жега, единственото кътче на райска прохлада и тишина в Цитаделата, и Шонед прекарваше там дълги часове по време на своето очакване.
Отиваше в пещерата не за да търси усамотение. В крепостта бяха останали само Тобин, Оствел, старата Мирдал и трима слуги. Другите заминаха с Роан на север към Тиглат или пък със Сорин и Андри за Ремагев. Самотата се превърна в част от живота на Цитаделата.
Не търсеше покоя на пещерата и за да се отдаде на спомените си. За нея Цитаделата опустяваше след всяко заминаване на Роан и странното беше, че тъкмо тогава усещаше присъствието му навсякъде. Деликатното равновесие между болката от раздялата и осезаемото усещане на присъствието му беше в пълно съзвучие с двубоя между спокойствието и гнева в душата й. Успяваше да запази това равновесие през по-голямата част от времето, а когато не й се удаваше, отиваше в пещерата и броеше дните, които оставаха до раждането на детето. Всеки ден я приближаваше до мига, когато отново щеше да отиде във Феруче.
Дори не помнеше колко пъти бе усещала цветовете на Андраде в нишките на слънчевата светлина. Всеки път отхвърляше общуването със защитните мерки, на които я бе научил Уривал, не защото се опасяваше, че Андраде ще разколебае решимостта й, а защото не искаше нищо да наруши трудно постигнатото й равновесие. Доводите и забраните на първожрицата щяха да смекчат гнева на Шонед, а тъкмо това княгинята не можеше да си позволи — не и преди средата на зимата, когато щеше да се изправи срещу въплъщението на своя гняв.
Един ден, докато решеше с четка коня си в ярко осветения вътрешен двор, Шонед отново усети неустоимия зов изкусно сплетените слънчеви нишки и този път едва успя да ги избегне. Побърза да напусне светлината и тръгна към пещерата през оклюмалите градини. На няколко крачки от дърветата отпред внезапно се закова на място, сепната от звуците на музика. Оствел взимаше лютнята в ръцете си много рядко и въпреки това всеки път струните й извикваха сълзи в очите на княгинята. Всички смятаха, че Богът на Бурята не дарява често слънцебегачите с благословията на своя глас, който ехтеше във вятъра и водите; талантът на Мардим беше изключение. Оствел, прекарал по-голямата част от живота си сред конете, а сега — управител в замъка на своята княгиня-фаради, бе надарен с чувствителните пръсти и душата на бард.
Този път свиреше любимата песен на Камигуен. Преди когато жена му беше жива, песента звучеше радостно и бодро. След нейната смърт мелодията се превърна в мрачна балада, която неизменно преливаше в тиха печал. Шонед си спомни с болка смуглото лице на своята приятелка; блестящите черни очи, смяната на чувства в деликатните й черти — от гняв до усмивка, топлината на нейните цветове… Шонед, която преднамерено бе издигнала стена между себе си и всички фаради и общуваше единствено с Тобин, изведнъж си спомни как двете с Ками сплетоха за първи път слънчевите нишки, за радостта и вълнението на онзи миг. Колко млади бяха тогава, изгарящи от нетърпение да развият своята дарба, с какво вълнение очакваха да съзрат в светлината невиждани чудеса и бяха като омагьосани от собствените си невероятни способности… Под силата на връхлетелите я спомени Шонед неволно разтвори ума и лицето си за посланието в слънчевите лъчи.
Долови цветовете на музика — сапфир, диамант, топаз и аметист, понесени към нея през сребристите светлосенки на светлината под дърветата. Наклони назад глава и изложи лицето си на слънце, затвори очи и най-напред съзря в нишките собствените си цветове, които я представяха пред всички останали фаради. Кой знае защо, музиката не изчезна. След мигновено объркване звуците изведнъж се пренаредиха и в трелите им прозвуча послание, сякаш лютнята бе живо същество, а е простичък инструмент от дърво и струни.
„Помощ!“
Шонед откликна спонтанно на вика. Овладяла до съвършенство уменията на изкусните слънцебегачи, мигновено сплете едва различимите нюанси в ясни цветове и долови осезаемо присъствието на развит ум, воден може би от неискрени намерения, несрещан досега от нея в светлината, но в присъствието му усещаше странно познати нотки.
„Да те благослови Богинята, сльнцебегачке. От много време се опитвам да се свържа с теб, познавам добре цветовете ти, но ти не искаше да те открия, и аз зная причината за това. Моля те, не се отдръпвай от мен — моля те!“
Шонед не се оттегли, но и не пожела да препусне по лъчите, за да разбере кой я вика. Неспокойна и напрегната, тя се взря внимателно в съчетанието от цветове и не откри в тях нищо ободряващо. Яркостта им не можеше да прикрие присъствието на сенки, сред тях потрепваха диамантенобели искри — а това бе цветът на коварството.
„Имам само три пръстена и не мога да ти навредя. Моля те, изслушай ме! Зная от какво се нуждае твоят княз, за да победи Рьолстра. Ястри е горделив и самонадеян, ненавижда Върховния княз, и вместо да се почувства отрезвен сред претърпяното поражение, сега се чуди как да си отмъсти на Рьолстра. Разполага с около триста бойци, и ако бъде подходящо мотивиран, ще престане да се подчинява на Върхови княз. Направи така, че Ястри да мине на ваша страна!“
Очертани в Огъня, по-тъмните цветове припламнаха, омразата в тях лумна съвсем ясно. Шонед трепна. Не разбираше причината за тази омраза.
„Вярвай ми! Нима ще посмея да изпратя толкова опасно послание, ако не беше продиктувано от искрени чувства? Искам да ти помогна!“
— Шонед!
Тя се стресна, изгуби цветовете и в слънчевата светлина заглъхна неясен вик на отчаяние. Отвори очи и видя пред себе си Оствел с лютня в ръката. В погледа му се четеше тревога.
