— Андраде май няма да се съвземе скоро, след като ти й обърка церемонията — каза кротко той.
— Церемонията беше не нейна, а наша. Тя не ни е извоювала княжеството, нито ни е дала сина.
Той споделяше недоволството, което все още тлееше в душата на Шонед.
— А и не виждам за какво толкова може да се ядосва. В края на краищата, ние с теб ще отгледаме такъв княз, какъвто искаше тя.
— Роан… — Шонед се поколеба и той я погали насърчително по рамото. — Ако аз бях носила Пол в утробата си и го бях родила, тогава той щеше донякъде да принадлежи и на Андраде. Но сега той е само наш, разбираш ли? Всичко, което направихме досега, беше за нас самите, не за да създадем княз-фаради за Андраде.
Той кимна, защото за Шонед това беше самата истина. Но истина беше и това, че правеха всичко в името на едно бъдеще, което Пол щеше да създаде като княз и родоначалник на князе от нов тип.
Всичко, което направиха… Роан се бе впуснал в разгара на битката и бе убил всеки варварин, който дръзнеше да се приближи до меча му. Каква ирония — Роан винаги бе смятал, че действа според законите, и бе разчитал на тях, за да въдвори траен мир в страната. И бе убивал по силата на закона. Подобно оправдание звучеше убедително и ясно, но то не обясняваше дивата радост, с която изтръгваше окървавения си меч от нечие тяло, нито насладата, която изпита след забиването на ножа в гърлото на Рьолстра.
Беше насилил жена — като дивак. Подмамен, излъган, натъпкан с дрога, прелъстен, но не и когато облада Ианте за втори път. Искаше да вярва, че Ианте е заченала сина му първия път, когато Роан мислеше, че се люби с Шонед. Много би искал да вярва, че е станало точно така. Но не можеше да бъде сигурен, а липсата на увереност не го оправдаваше, че бе оставил Шонед сама да се пребори за сина им. Тогава всички обстоятелства се бяха обърнали срещу него — продължителната война, преждевременното раждане, но дори и те не го оневиняваха за това, че не уби Ианте още първия път. Трябваше да я убие, но не го направи. Всеки княз-варварин искаше да има син, когото да остави на трона след смъртта си.
Извоюва властта си със силата на собствения си меч и използва тази власт, за да стане Върховен княз и да вземе онова, което някога бе принадлежало на Рьолстра, да постави на стратегически постове свои хора и да наложи собствената си воля над всички — и всичко това бе сторил според закона, приет от останалите князе. Нима Роан беше по-добър владетел от Рьолстра? С какво право бе извършил всичко, сторено досега от него, с какво право бе стоварил върху Шонед, Чей, Тобин, Оствел и другите тегобата на онова, което извършиха заради него?
Още като дете си бе задавал мъчителните въпроси кое е добро и кое зло, опитваше се да се придържа само към доброто и да направи всичко възможно, за да стане животът на хората по-лек, спокоен и съзидателен. Искаше хората да мечтаят и да се стремят към осъществяването на мечтите си в един свят, където не властват смъртта, измамата и враждата. Искаше да изучи всичко, което смяташе за добро, и бе извърнал лице от злото — не само в света около себе си, но и в собствената си душа. Беше се зарекъл, че след като стане княз, ще направи всичко за премахването на причините, които караха хората от старовечни времена да воюват и смяташе, че ще постигне това единствено с правото на закона.
Но през последната година на война се нагледа на толкова мъка и кръв, че миналото сякаш оживя в душата му, събудена за древните дивашки инстинкти да убива и сее насилие, които бяха властвали в света от древни времена. В душата му бе стаено всичко, което превръщаше човека в дивак и в един миг бе бликнало навън в дела и думи, които сега го караха да изгаря от срам. Вече нямаше илюзии по отношение на себе си и беше достатъчен честен да си го признае.
Роан се бе вгледал дълбоко в душата си и бе открил, че е готов да настрои един владетел срещу друг и да изпита от това наслада, не по-малка от тази на Рьолстра; беше прозрял хитроумните кроежи на Ианте в стремежа й към власт, проникна в инстинктите на Зеава към победа на всяка цена, дори в неудържимия порив на баща си да премери сили с драконите, макар че вече знаеше от какво значение за Пустинята са нейните прекрасни синове.
Но беше ли успял да проникне до всичкото зло, което таеше в душата си? Роан много се съмняваше в това, защото нищо от стореното дотук не бе подплатено с огромната власт на сегашното му положение.
Единствено Шонед знаеше за дълбокото му презрение към князете и господарите, които малодушно му бяха гласували правото на толкова могъща власт. Бяха хора, готови да се прекланят пред него така, както бяха коленичили пред Рьолстра, без дори да разбират същността на такава власт. Само Лийн, Дави, Чей, които познаваха Роан като човек, се досещаха какво означава за него властта на Върховния княз. Роан щеше да прибегне до нея, за да въведе нови закони, да не гневи с делата си Богинята и когато легне на стария си одър, да е спокоен, че никой не живее според старите закони на злото. Чей казваше, че Роан е единствената възможност на всички за по-добър живот, но князът на Пустинята знаеше, че бремето на отговорността ще се стовари единствено върху собствените му рамене. Властта щеше да погуби само неговите мечти и да съсипе само неговото сърце.
Но никога не биваше да забравя какъв е бил доскоро. Беше проникнал дълбоко в душата си и бе открил извечните врагове на света, който искаше да изгради — познаваше ги и не се боеше от тях. Страхуваше се само от властта. Тя беше изцяло негова, всички я повериха в ръцете му, и въпреки това Роан знаеше, че може да се превърне в негов враг, много по-силен и по-страшен от стаения в душата му варварин. Осмели се да поеме в ръцете си тази власт единствено заради своя син, но се страхуваше, че като княз и фаради Пол ще трябва да води още по-безмилостен двубой с нея.
Князът гледаше безмълвно лицата на жена си и сина си и се питаше как стана така, че детето успя да превземе сърцето му толкова скоро. След завръщането им в Цитаделата Роан изживя тежки моменти, беше склонен да наскърбява преднамерено Шонед, сякаш задълбаването в раната й щеше да отмие вината му и да облекчи собствената му болка. Беше време, когато и тя искаше да го нарани по същата причина. Но детето беше вече при тях, и малко по малко, дори и най-дребните неща, свързани с него, започнаха да стесняват бездната между Роан и Шонед. Понякога Пол впиваше в баща си огромните си сини очи и на Роан му се струваше, че погледът им прониква до дъното на душата му. Князът не бе искал да признае за свой сина, който не бе роден от Шонед, но като че ли сините очи на Пол заявяваха пред целия свят, че Роан е баща му. През първите тежки дни след завръщането им в Цитаделата и Роан се върнаха един към друг единствено заради любовта си към детето и в тази любов отново припламна искрата на стария Огън.
Роан погали плахо светлия мъх по главата на детето и се усмихна, когато Пол размърда телце, за да се сгуши по-плътно до гърдите на Шонед. Нека тя вярва, че извършиха всичко заради себе си, но Роан знаеше, че се бе ръководил единствено от желанието да има син. Дълго време си бе забранявал да мисли за нещо, което му бе известно много отдавна, и си спомни за него едва под сребристия купол, когато в опита си да го унизи Рьолстра спомена за сина му и сбърка. Точно това вдъхна в Роан прилив на неимоверна сила и в крайна сметка доведе до гибелта на Върховния княз. Роан предполагаше, че поради невъзможността на Шонед да роди преднамерено се бе опитал да забрави за древния инстинкт за продължаване на рода. Нямаше смисъл да иска нещо, което бе непостижимо. Но там, сред сиянието на сребристия купол, паднал на колене пред неизбежната смърт, Роан внезапно разбра, че през целия си живот е правел всичко в името на своето дете. Върху сина му нямаше да тегне бремето на минали вини, а Роан и Шонед щяха да му предоставят най-прекрасното бъдеще, за което бяха мечтали. Нима животът би имал смисъл, ако светът, в който бе роден, не можеше да стане по-добър?
— Мисля, че засега дракончето си свърши работата — прошепна Шонед. — Искаш ли да го подържиш?
Той пое внимателно детето от ръцете й. Пол примига сънливо, сините му очи погледнаха за миг към бащата му и изведнъж гръмко се оригна. Роан се усмихна щастливо.
— Май не е особено впечатлен от честта, която му оказвам.
Шонед се засмя тихо и завърза панделките на нощницата си.
— И без това напоследък ти се събраха доста поклони и възхвали, а в семейството си няма смисъл да очакваш такива неща.
— Не знам дали ще ми повярваш, но трябва да ти кажа, че изпитвам огромно облекчение.
— Разбира се, че ти вярвам. И аз очаквам с нетърпение всичките тези високородия да се махнат оттук, за да си отдъхнем най-после.
— Скоро си тръгват. Но нищо вече няма да бъде както преди — припомни й тихо той.
